Чтение онлайн

Джо Сандиландс се чувстваше като у дома си. Беше прекарал деня в компанията на скаутски патрул, който се беше научил да нарича „гашт“. Не си спомняше от колко време не се беше наслаждавал на такъв ден, прекаран щастливо само в мъжка компания. Беше наблюдавал с възхищение стриктните предпазни мерки и добрата бойна подготовка на войниците. Беше се възхитил на другарството между хората от всички рангове, а сега в края на деня се възхищаваше и оценяваше удобствата, които предлагаше фортът. С голямо удоволствие изпи един двоен джин и се канеше да изпие втори. Макар и стеснително, с удоволствие беше свалил ботушите си и му се прииска да обуе чифт чапли — здрави сандали с дебели подметки, каквито носеха скаутите и техните офицери. Разтърка зачервената кожа около очите си и си каза, че едни очила за слънце биха му свършили добра работа.

Беше огладнял и се запита какво ли ще има за вечеря и дали ще има време да поплува в големия бетонен резервоар, който изпълняваше ролята на плувен басейн. Приятелят му Джеймс Линдзи, след като беше освободил гашта, се присъедини към него.

— По-добре ще е да прескочиш до канцеларията, Джо, преди да си се съблякъл. Изглежда, че има телеграма за теб. Само да привърша тук и после ще се срещнем, за да поплуваме. Вечерята е в седем и половина.

Нищо неподозиращ, Джо отиде да прочете телеграмата. Беше дълга няколко страници. Можеше да се предположи, че е от сър Джордж Джардайн. Тонът й беше приятелски, пълна с красноречие, дълга и напълно недвусмислена. В нея се казваше, че му се възлага задачата да се грижи за една капризна, безотговорна, самостоятелна, приказно богата и напълно вбесяваща човека американска наследница.

Вцепенен от ужас, Джо се отпусна сломен на парапета на резервоара с хавлиена кърпа върху раменете и с ужасния документ в ръка. В този момент към него се присъедини Джеймс Линдзи, който го изгледа с любопитство.

— Какво има, Джо? Да не би пак неочаквано да са те повишили? Да не би да са ти дали титлата Рицар командир на Звездата на Индийската империя?

От последната им среща бяха изминали три години, но с времето и двамата не се бяха променили, затова възстановиха лесно приятелството си без каквото и да било колебание. Това приятелство се основаваше не само на общи спомени и общи факти в биографията, но на нещо не толкова очевидно и по-малко обяснимо, дължащо се може би на способността им лесно да отгатват мислите и настроенията на другия. Това не беше приятелство, което някой от тях беше очаквал или към което се беше стремил. То се беше зародило спонтанно още при първото им запознанство.

Бяха се срещнали на Западния фронт. Джеймс си спомни ужасния окоп под хребета при Пасченделе и думите на своя командир:

— Кралските шотландски стрелци трябва да пристигнат на фронтовата линия от дясната ти страна. Първата ти работа е да установиш връзка с тях. Не мога да ти дам никакви допълнителни хора и ще трябва да се справиш възможно най-добре с това, с което разполагаш. Не знам нищо за тези момчета… сред тях има хора от граничните райони… жители на низините… и всякаква сбирщина от Глазгоу… Но вероятно ги бива. Заеми се сам с тази работа. Остави командването на Бил и си проправи път надясно, докато намериш нещо солидно. Не мога да ти кажа нищо повече, освен да ти пожелая късмет! Ето, преди да тръгнеш, удари една глътка от това! — Той му подаде питието, от което може би беше имал най-много нужда през живота си. Сребърна плоска манерка. Забеляза, че имаше надпис „Суейн, Едни и Бригс — Лондон“, но сега беше пълна с уиски „Гленфидич“, един малък лондонски разкош сред калта и вонята.

Подкрепил се по този начин, той тръгна напред в тъмнината начело на едно отделение, като се хлъзгаше, псуваше и газеше до колене в калта под дъжд от мини, опасно осветяван от ракети, надяващ се при всеки завой на траншеята да срещне дошлите на помощ стрелци. Най-после видя набитата фигура на един часовой, седнал на първото стъпало. Джеймс го поздрави, когато зави зад ъгъла. Не последва отговор. Отиде напред и разтърси човека за лакътя. Може и да беше верен до смърт, но мъртъв. Джобното фенерче на Джеймс освети измъчено лице, мъртво от доста време. Но точно в този не съвсем подходящ момент най-после се чуха нови гласове, влачене на ботуши в калта и се показа един мъж.

Фенерът на Джеймс освети познатата кокарда на фуражката, спря се на отличителния знак и на нафуканото мото — Nemo me impune lacessit — „На никого, който ме е предизвикал, не му се е разминало!“. Джеймс го преведе и се усмихна, когато под фуражката лъчът освети черна къдрава коса, примигващи на светлината черни очи върху слабо и изцапано от пушека лице, както и блясъка на белите зъби, показали се в гримаса, предизвикана от лъча на фенера. „Не мога да кажа, че не съм бил предупреден“, помисли си Джеймс.

„Какво бихте казали на напълно непознат човек в място като това?“ Това, което Джеймс каза, протягайки мръсната си ръка, беше:

— Доста далеч си от границите? 6

— Майната им на границите — беше отговорът. — И свали този проклет фенер!

Това беше всичко, което двамата имаха време да си кажат, защото в този момент един германски минен снаряд профуча тежко над линията на фронта, удари се в парапета и падна право в траншеята на няколко метра от тях. Те се хвърлиха заедно на земята и прекараха останалата част от войната, сражавайки се рамо до рамо, а понякога и гръб до гръб, и двамата изумени, че са оцелели. Джеймс, по-смелият от двамата, излезе от войната без драскотина. Джо, по-пресметливият и по-загрижен както за собствения си живот, така и за този на хората си, не можа. Рана в главата го извади от строя за известно време, но не и от войната. Раняването му съвпадна с пълното рухване на руския фронт. Болшевишкото проникване в руските императорски части беше забелязано и хората започнаха да казват: „Щом като може да се случи при тях, същото може да стане и с индийските части на Западния фронт. Швабите са изкусни пропагандатори, нали ги знаете.“ Джо беше изтеглен от бойните части и беше прехвърлен в една авангардна операция на военното разузнаване за откриване и противодействие на пропагандаторите. Неговата съобразителност, владеенето на чужди езици и личното познаване на бойната обстановка му донесоха успехи и признание, а когато след войната реши да постъпи в полицията, способностите му не бяха подминати.

Джеймс го беше казал под шеговита форма, но това беше самата истина и той беше любопитен да узнае тайната за бързото издигане на неговия стар приятел до сегашния му пост в полицията. Спомни си подигравките, с които той и други приятели бяха приели решението на Джо да напусне армията и да стане полицай.

„Ало, ало, ало! К’ва е таз работа, там?“ — казваха вместо поздрав те, когато се случеше да срещнат Джо, и Джеймс се беше възхитил от търпението, с което неговият приятел посрещаше тези поздрави.

— Повишение ли? — рече Джо, след като отново препрочете телеграмата. — Точно обратното! Изглежда, че съм понижен да изпълнявам задълженията на придружител! Нещо като армейска бавачка ли, като военно жиголо ли? Не ми е ясно… Какво ще кажеш за това?

Подаде мълчаливо телеграмата на Джеймс.

— Просто прочети тези глупости и си напрегни мозъка. Как, по дяволите, да се отърва от това? Боже господи! След последните събития си мислех, че ми е приятел!

— Той ти е приятел. Приятел е на всички. Твой, мой, интимен приятел на всеки мошеник. Вижда всичко и навсякъде, меси се във всичко, не бих се учудил, че има хора и в двата лагера. Обаче очевидно има много високо мнение за теб. Според мен не е тайна, че ти си му помогнал много в Бенгал за разкриването на серийните убийства. Сега можеш да си уверен, че репутацията ти се простира до границите на империята!

Джо изсумтя.

— Успя ли да хванеш своя човек?

— В очите на началниците случаят е приключен успешно — каза предпазливо Джо. — Това е всичко, което мога да кажа, дори и на теб, Джеймс. Ръцете ми са вързани от задължението да пазя всичко в най-голяма тайна, а устата ми е запушена с тампона на моралното изнудване. Направена е услуга на империята, но не и на правосъдието.

— А, разбирам. Колкото по-малко се говори за това, толкова по-добре, нали? А след това те е изпратил в хълмовете на Симла да се поохладиш, така ли?