Чтение онлайн

За яд на Джо Джеймс спечели състезанието с голяма преднина.

— Почти настигнах себе си — каза доволен Джеймс.

Когато излязоха от резервоара и се загърнаха с хавлиените кърпи, един скаут хавалдар 7 застана мирно отстрани на Джеймс с писмено съобщение в ръка. Заговори бързо на пущу и Джеймс го изслуша внимателно, като от време на време му задаваше по някой въпрос. Накрая се обърна към Джо.

— Съобщение — каза той — по хелиографа. От един от нашите предни постове. Кавалерийски отряд от около трийсет души идва насам по пътя откъм Кибер. Това ще е афганският ескорт на Грейс Холбрук. Типично за тях, двайсет и четири часа преди времето, в което ги очаквах да пристигнат. Мисля да изпратя няколко момчета да ги посрещнат. Обичам инициативата да е на моя страна. Но сега, като размислих, може би ще е по-добре сам да отида и да ги посрещна. Защо не дойдеш с мен? Само ми дай време да се облека, да предам командването на Еди Фрейзър и ще тръгнем!

Той се провикна към двора и там веднага се появиха коне, яхнати от скаути.

Двайсет минути по-късно Джо и Джеймс преминаха на коне през главната порта на форта начело на малък ескорт.

— Няма да бързаме — рече Джеймс. — Просто ще излезем малко напред, за да ги посрещнем, ще се полюбуваме на гледката и ще си поговорим за това-онова. Не искам да имаме вид на официална делегация. Това е само една частна уговорка между Грейс Холбрук и емира и ние правим каквото можем, за да им помогнем. Нищо повече.

Примигвайки срещу слънцето, което залязваше зад оцветения в жълто-кафяво и отблъскващ с голотата си Кибер, Джо извади бинокъл и го насочи към ездачите, които слизаха към тях. Те представляваха любопитна смесица от бандитизъм и военна прецизност. Напредваха по всички правила на военното изкуство. До кръста приличаха на редовни войници, но надолу — на местните бандити от района на границата. Червеникавокафяви копринени тюрбани, широки кафяви туники, външни джобове, кръстосани патрондаши и ширити, а под тях торбести панталони и високи ботуши. Мнозина бяха въоръжени с копия, които в съчетание с развяващите се знамена им придаваха вид на средновековен боен отряд. Джо забеляза, че всички са въоръжени с пушки със затвори не по-лоши от тези, които носеха скаутите. Техният заплашителен вид не убягна от очите на Джо. Това не беше войска за церемонии.

— Човек би казал приятелски настроени врагове или враждебни съюзници — прошепна той на Джеймс. — Сигурен ли си, че вече не сме във война с тези господа?

— Третата, но подозирам, че няма да бъде последна афганска война беше преди три години, а подписахме мирен договор с емира едва миналата година. — Джеймс замълча за момент и добави: — Обаче да ти припомня ли какво казва една стара пущунска поговорка? „Войната започва в момента на подписването на мирния договор.“ Ще ти кажа и нещо друго — те няма да влязат във форта! Много от тях имат сметки за уреждане със скаутите и много скаути биха се радвали на някоя възможност да се разправят с тях. За през нощта могат да се разположат на лагер върху футболното игрище. Можем да ги нахраним, но да бъда проклет, ако им дам и подслон. Прекалено рисковано е. Дявол го взел! Не трябваше да позволявам това да се случи. Но какво бих могъл да направя? Можеш ли да ми намериш някаква работа в Лондон, Джо? Тази започна да става прекалено деликатна за мен.

Те си проправиха път през напояваните зелени площи отвъд стените на форта, които изпълняваха ролята едновременно на открито за стрелба поле и на зеленчукови и овощни градини, с които фортът се прехранваше. Двата отряда се приближиха на стотина метра един от друг. Водещият афганец вдигна ръка и хората му спряха. Съпровождан от един човек, който яздеше малко зад него, водачът се приближи в бавен ход върху висок, сив кабулски жребец. Фигурата му се видя много внушителна на Джо. Млад и красив, с черни очи и гъсти черни мустаци, той ги изгледа изпитателно. Върху едното му бедро висеше маузер, а върху другото персийски кинжал, инкрустиран със скъпоценни камъни.

Джеймс огледа новодошлия с присвити очи.

— Кой е този, Джеймс? — прошепна заинтригуван Джо.

— Земан Хан! — отвърна Джеймс. — Много виден местен жител. Племенник (или братовчед?) на емира. Между него и трона има двайсетина синове и братя, но за Афганистан това не е кой знае каква голяма бариера.

— Какво… Искаш да кажеш, че…?

— О, да. В сравнение със смяната на кралете в Афганистан последното действие на „Ричард Трети“ може да изглежда като детска забава! Сегашният емир дължи положението си на факта, че някой простреля черепа на предишния, неговия баща, докато спеше. Някои твърдят, че Аманула знае повече за това, отколкото е готов да каже, а други, че е бил убит от един племенник. Нас тази работа ни интересува дотолкова, доколкото сегашният владетел не е настроен зле срещу англичаните и се противопоставя на всякакво руско нахлуване от север. Въпреки че не съм сигурен на чия страна е Земан Хан.

Той даде знак на ескорта да спре и се запъти напред заедно с Джо.

— След като ти казах всичко това, ще добавя, че му нямам ни най-малко доверие. Тази вечер ще ни бъде на гости. Може да се каже като почетен гост, но няма да мигне. Ще се оглежда, ще преценява. Ще се опита да разбере какви са намеренията ни. Ще преброи колко са хората ни и ще прецени качеството и количеството на въоръжението ни. Ще преброи плюкалата и катапултите. Не мога да направя нищо по този въпрос. Просто трябва да му покажа ясно, че знаем какви са намеренията му и че сме толкова уверени в себе си, че не се притесняваме много от присъствието на шпионин в лагера ни. Бих го оставил за през нощта да спи заедно с разбойниците си на футболното игрище, но това ще бъде ужасно неучтива постъпка.

Той сви на фуния ръце около устата си и извика нещо на пущу, а приближаващите се ездачи отвърнаха по същия начин. Ако се съди по циничния смях и от двете страни, с който те приветстваха тази размяна на любезности, това беше често използвана добродушна обида.

„Господи — помисли си Джо, — да можех и аз да го направя!“

С протегнати ръце мъжете се приближиха един към друг. Джеймс отново заговори на пущу, а после и на английски.

— Нека ти представя Земан Хан, а това е моят приятел Джо Сандиландс.

Черните очи го изгледаха от горе на долу, като се спряха за миг на белега върху челото на Джо и редицата лентички за медали върху куртката му. Те огледаха непознатата полицейска униформа, показвайки лека изненада, че Джо не е въоръжен. Земан Хан се усмихна и протегна ръка.

— Здравей, Сандиландс! Радвам се да се запозная с теб. Чух, че си в Симла, но не очаквах, че ще имам удоволствието да те срещна тук. Нека те приветствам в този изостанал и прояден от бълхи придатък към могъщата Британска империя.

Говореше тихо и без запъване с чист акцент, типичен за английските държавни училища. Джо успя да се овладее от обзелото го изумление и отвърна:

— Поласкан съм, че достойният Земан Хан, който е толкова приближен на Негово височество емира, си е направил труда да запомни името на толкова скромна личност като моята.

Те се изгледаха за момент, а след това избухнаха в смях.

— Разбира се — рече Земан, — би трябвало да говорим на персийски, който е езикът на елегантната дипломация, но аз ще се задоволя с по-разбираемия, макар и не толкова елегантен език на завоевателя.

— Завоевателя? — рече Джеймс. — Глупости! Губиш си времето, Земан! Няма да заблудиш Джо.

Земан извади елегантна сребърна табакера от джоба си и я отвори за тях.

— Страхувам се, че цигарите са руски — рече той, — но напоследък доставките често са нередовни.

— Скоро ще има нови, Земан — успокои го Джеймс. — Уредил съм да доставят за теб двеста кутии „Плейърс“. Ние също като вас се придържаме към свещените правила на гостоприемството.

Джо остана с впечатлението, че с тази размяна на няколко кратки реплики двамата опитни дуелисти бяха засегнали поредица от въпроси, над които политиците биха се мъчили цяла седмица.