Чтение онлайн

— Мислите ли, че е възможно тя да е в опасност?

Тя свежда поглед, сякаш въпросът я е смутил:

— Знам, че има мнозина, които не са съгласни с нейното управление — казва тя, свенливо. — Страхувам се, че има хора, които биха организирали заговор срещу нея. Възможно е дори да има такива, които са готови да организират заговор срещу нея в мое име. Но това не означава, че съм се присъединила към тях. Желая й единствено доброто, и винаги съм искала единствено това. Аз се намирам в нейната страна, в нейна власт, нейна затворница съм, защото се доверих на обичта, която ми обеща. Тя измени на тази обич, измени на връзката, която би трябвало да съществува между кралиците. Но дори при това положение, никога не бих й желала друго освен добро здраве, безопасност и късмет.

— Нейна светлост е благословена с такова приятелство — казва сър Питър, и аз се запитвам дали влага ирония в думите си. Поглеждам го бързо, но не мога да определя нищо. Той и кралицата са еднакво любезни. Не мога да преценя какво мисли наистина всеки от тях.

— Значи е в безопасност? — пита тя.

— Когато тръгнах от Лондон, кралицата беше на обиколка из страната и се наслаждаваше на топлото време — казва той. — Милорд Бърли е разкрил заговор, навреме, за да го потуши. Всички, които са били замесени в него, ще отидат на ешафода. Всички до един. Тук съм единствено за да се уверя, че и вие сте в безопасност.

— А къде е тя? — пита го кралица Мери.

— На обиколка — отговаря той с равен тон.

— Мен ли засяга този заговор? — пита тя.

— Мисля, че много заговори засягат вас — казва той. — Но за щастие хората на милорд Бърли са старателни. Тук сте в безопасност.

— Е, благодаря ви — казва тя хладно.

— Само една дума — казва ми сър Питър, когато се извръща от нея, и аз отивам с него до градинската порта. — Тя лъже — казва той безцеремонно. — Лъже най-безсрамно.

— Смея да се закълна, че тя не е…

— Аз знам, че е — казва той. — Ридолфи носеше препоръчително писмо от нея лично до папата. Показал го е на човека на Сесил. Хвалел се е с подкрепата й. Тя е казала на папата да се довери на Ридолфи, както би се доверил на самата нея. Ридолфи има план за унищожаването на всички ни, който нарича „Великото английско начинание“. Това е този заговор, който ни застига сега. Тя е свикала шест хиляди фанатични испанци паписти да ни нападнат. И знае къде ще слязат на суша, погрижила се е и за заплащането им.

Държа се за портата, за да скрия, че коленете ми са омекнали.

— Не мога да й задавам въпроси — продължава той. — Не мога да я подложа на разпит, както бих подложил всеки обикновен заподозрян. Ако тя беше която и да е друга, сега щеше да бъде в Тауър и щяхме да трупаме камъни върху гърдите й, докато ребрата й се счупят и лъжите бъдат изцедени заедно с последното й мъчително дихание. Не можем да й причиним това, и е трудно да се каже какъв друг натиск можем да окажем върху нея. Честно казано, почти непоносимо ми е да говоря с нея. Почти непоносимо ми е да я гледам в лъжливото лице.

— На света няма по-красива жена от нея! — възкликвам неволно.

— О, да, тя е прекрасна. Но как можете да се възхищавате на лице, което излъчва двуличие?

За миг се готвя да възразя, а след това си спомням колко мило попита за здравето на братовчедка си и си помислям как е писала на Филип Испански, как е организирала нападението на испанците над нас, как е призовала армадата и края на Англия.

— Сигурен ли сте, че тя знае за този заговор?

— Дали знае за него? Тя го е сътворила!

Поклащам глава. Не мога да повярвам. Няма да повярвам.

— Разпитах я толкова, колкото мога. Но може би тя ще бъде по-открита с вас или графинята — казва искрено младият мъж. — Върнете се при нея, вижте дали можете да разберете още нещо. Аз ще се нахраня, ще си почина тук тази нощ, и ще си тръгна на зазоряване.

— Ридолфи може да е фалшифицирал писмото, в което е пишело, че тя го е препоръчала — предполагам аз. — Или може да лъже за него.

Или, помислям си, тъй като в тази каша, в която сме затънали, не мога да бъда сигурен в нищо, може вие да ме лъжете, или Сесил да лъже всички ни.

— Да предположим, че започнем с вероятността тя да е тази, която лъже — казва той. — Вижте дали можете да измъкнете нещо от нея. Особено плановете на испанците. Трябва да знаем какво възнамеряват да правят те. Ако знае, тя трябва да ви каже. Ако имаме дори най-малка представа къде ще слязат на суша, можем да спасим стотици животи, можем да спасим нашата страна. Ще се видя с вас, преди да си тръгна. Отивам в покоите й. Вероятно моите хора ги претърсват основно точно сега.

Той прави бързо лек поклон и си отива. Обръщам се отново към шотландската кралица. Тя ми се усмихва, докато вървя през тревата към нея, и аз разпознавам онзи палав проблясък в очите й, от който ми спира сърцето. Познавам го, познавам я.

— Колко сте блед, скъпи Шюзбюи — отбелязва тя. — Тези тревоги се отразяват зле и на двама ни. Едва не припаднах, когато чух камбаната.

— Знаете, нали? — питам уморено. Не сядам на столчето в краката й: отново оставам прав, а тя се надига от мястото си и идва до мен. Усещам уханието на парфюма в косата й, тя стои толкова близо, че ако протегна ръка, мога да докосна талията й. Мога да я придърпам към себе си. Тя накланя глава назад и ми се усмихва — многозначителна усмивка, усмивка, каквато се разменя между хора, свързани в близко и топло приятелство, усмивка, каквато си разменят влюбени.

— Не зная нищо — казва тя с онзи палав, предразполагащ към доверие блясък в очите.

— Тъкмо му казвах, че е възможно този Ридолфи да е използвал името ви без ваше позволение — казвам. — Той не ми вярва, а откривам, че и сам аз не си вярвам. Вие познавате Ридолфи, нали? Вие сте го упълномощили, нали? Изпратили сте го при папата, и при херцога в Нидерландия, и при Филип Испански, наредили сте му да планира нашествие? Въпреки че скрепихте с клетва ново споразумение с Елизабет? Въпреки че подписахте с името си предложения от нея мирен договор? Макар да обещахте на Мортън, че няма да ковете заговори и няма да изпращате писма? Макар да обещахте и лично на мен, насаме, по моя молба, че ще внимавате? Макар да знаете, че те ще ви отведат от мен, ако не ви пазя?

— Не мога да се преструвам на мъртва — прошепва тя, макар че сме сами и в градината не се чува друг звук, освен очарователната, тиха, напомняща за мелодия от лютня следобедна песен на дрозда. — Не мога да се откажа от собствената си кауза, от собствения си живот. Не мога да лежа като труп в ковчега си и да се надявам, че някой ще бъде достатъчно милостив да ме отнесе в Шотландия или в Лондон. Трябва да бъда жива. Трябва да действам.

— Но вие обещахте — настоявам като дете. — Как мога да ви имам доверие за каквото и да било, ако ви чуя как обещавате, заклевайки се в честта си като кралица, ако ви видя да се подписвате с името си и да поставяте печата си, а после открия, че това не означава нищо? Че нямате предвид нищо от това!