Чтение онлайн

Говорим за децата си. Струва ни се, че те са единственият ни изглед за щастие. Аз говоря за дъщеря си Елизабет, а шотландската кралица казва, че тя е тъкмо на възраст да се омъжи за Чарлс Стюарт, по-младия брат на съпруга й Дарнли. Ако се оженят — това е една игра, с която се забавляваме отново и отново, докато шием — техният син ще бъде наследник на английския трон, преди него в списъка на наследниците ще бъде само нейният син Джеймс. Смеем се при мисълта колко ужасена ще бъде кралицата, ако осъществим подобен обречен, амбициозен брак, и това е смях на стари, злобни жени, които кроят нещо лошо, например отмъщение.

Тя ме пита за дълговете ми и аз й казвам откровено, че разноските по подслоняването й са довели съпруга ми до ръба на разорението, и че той е отнел част от земите ми и е продал съкровището ми, за да спаси своето. Състоянието, което му донесох с брака ни, е ипотекирано, парче по парче, за да изплатим дълговете му. Тя не губи нито своето, нито моето време със съжаления, казва, че той трябва да настоява Елизабет да плати дълговете си, казва, че нито един добър крал или кралица не оставя един добър поданик да търпи загуби: как иначе може да управлява? Казвам й, и това е напълно вярно, че Елизабет е най-стиснатият владетел, който някога е носил корона. Тя отдава любовта и привързаността си, отдава лоялността си, може дори да дава почести и понякога (по-рядко) доходоносни постове; но никога не дава на ръка пари в брой от хазната си, ако й е възможно да го избегне.

— Но сега тя ще има нужда от приятелството му — изтъква шотландската кралица, — за да осигури осъдителна присъда за херцога? Тя сигурно си дава сметка, че е редно да плати дълговете си към него сега, той ръководи съдиите, тя сигурно иска той да изпълни волята й.

От това разбирам, че тя изобщо не го познава, че не го разбира ни най-малко. Откривам, че го обичам заради горделивото му безразсъдство, макар да го ругая, че се е проявил като горд глупак.

— Той няма да произнесе присъда, която зависи от това дали тя ще плати дълга си към него — казвам аз. — Той е Талбот, не може да бъде купен. Той ще разгледа доказателствата, ще претегли обвинението и ще стигне до справедливата присъда, каквото и да му платят, каквото и да му струва. — Долавям гордостта в собствения си глас. — Ето такъв човек е той. Бих си помислила, че вече сте научила това. Не можете да го подкупите, и не можете да го купите. Той не е лесен човек, не е дори особено благоразумен човек. Той не разбира как върви светът и не е особено умен. Бихте могли дори да го наречете глупак, със сигурност се превърна в глупак от любов към вас, но той винаги, винаги е човек на честта.

В нощта преди началото на процеса изпращам помощничките си да си легнат и седя до огъня и мисля — не за херцога на Норфолк, който утре ще се изправи пред съдиите заради мен, а за Ботуел, който никога нямаше да се остави да бъде арестуван, който никога нямаше да остави слугите си да правят признания, който никога не би писал държавни тайни с шифър, който може да бъде разбит, който никога не би позволил тези шифри да бъдат открити. Който — Бог, на първо място, преди всички други знае това — никога нямаше да се довери на изменник като Ридолфи. Който — да ми прости Господ — никога нямаше да повярва на уверението ми, че Ридолфи е човекът, от когото имаме нужда. Ботуел щеше веднага да види, че моят посланик Джон Лесли ще се пречупи, когато бъде подложен на разпит, Ботуел щеше да знае, че Ридолфи ще се хвали гръмко с мисията си. Ботуел щеше да се досети, че заговорът ще се провали и никога нямаше да се присъедини към него. Ботуел — избива ме на смях, като помисля за това — никога нямаше да изпрати огромна парична сума в небелязана кесия по някакъв манифактурист от Шрусбъри, доверявайки се на късмета. Ботуел беше крадец, похитител, насилник, убиец, злодей, окаян човек, но никога не е бил жертва. Никой не е задържал Ботуел задълго, нито го е лъгал, нито е успявал да го изиграе, или да го накара да служи против собствените си интереси. Искам да кажа, докато не срещна мен. Когато се бореше за себе си, беше непобедим.

Спомням си за двореца си в Холируд в ранните дни на брака си с Дарнли. Само след броени седмици бях открила, че красивото момче, в което се бях влюбила, е коварен млад мъж, чийто единствен чар беше във външността му. Още щом се оженихме, той ми даде да разбера онова, което всички останали знаеха: че е пияница и содомит, изгарящ от амбиция да ме отстрани от управлението и сам да поеме властта.

Приписвах неприязънта си към него на това, че бях открила що за човек е: но истината беше по-ужасна от това — далеч по-ужасна. Спомням си как Ботуел дойде в кралския ми двор в Холируд, как опърпаните дами и недодяланите мъже от моя шотландски двор, както винаги, се дръпнаха назад, за да направят път на Ботуел, който излезе напред, мрачен и силен, извисяващ се с цяла глава над всички останали. Някой издаде леко неприязнено съскане, друг си тръгна, като затръшна вратата, трима мъже пристъпиха напред и заопипваха коланите си, където трябваше да бъдат мечовете им, и вместо да се разгневя от това неуважение, аз просто затаих дъх, усетила мъж, който поне беше наистина такъв, а не наполовина селяк, като тези шотландски лордове, не почти напомнящ на момиче, като моя слабоват съпруг, а мъж, който можеше спокойно да гледа един крал в лицето, мъж като моя свекър, краля на Франция, който винаги имаше самочувствието на най-властния мъж в стаята, без значение кой друг беше там.

Виждам го и го пожелавам. Истината е толкова проста и греховна. Виждам го и разбирам, че той може да опази този трон за мен, да победи тези двулични блюдолизци заради мен, да се изправи в сблъсък с Джон Нокс и мъжете, които ме мразят, да сплоти тези непримирими лордове, да изиска издръжката ми от Франция, да ме защити от Англия, и да ме направи кралица тук. Никой друг не може да го направи. Те не се страхуват от никого освен от него. И затова аз не искам никого освен него. Той е единственият мъж, който може да ме опази, който може да ме спаси от тези варвари. Сам свиреп и жесток, той може да ги управлява. Гледам го и знам, че той е мъжът, който ще ме отведе до съдбата ми. С него ще господствам над Шотландия, с него мога да завладея Англия.

Дали той разбира това в мига, когато ме вижда — спокойна и красива на трона си? Не съм такава глупачка, че да оставя желанието да проличи на лицето ми. Гледам го спокойно, кимам му и отбелязвам, че майка ми е имала най-голямо доверие именно на него от всички лордове, и той й е служил почтено. Знае ли той, че докато говоря толкова хладно, усещам как сърцето ми блъска с всичка сила под роклята, а избилата от нервно напрежение пот щипе кожата ми?

Не узнавам това, дори по-късно, все още не знам. Той така и не пожела да ми каже, нито дори когато вече сме любовници и си шепнем в нощта; не искаше да ми каже и тогава, а когато питам, той се засмива лениво и казва: „Един мъж и една девойка…“

— Едва ли мога да бъда наречена девойка — казвам.

— Далеч по-лошо — казва той. — Омъжена жена, многократно омъжвана жена, и кралица.

— Е, и как разбра, че те желая?

— Скъпа, знаех, че си жена, следователно неминуемо щеше да пожелаеш някого.

— Но как разбра, че това си ти?

— Е, кой друг беше налице?

— Няма ли ми да кажеш?

— Ти беше там, вкопчена в трона си, бореща се да го запазиш, отчаяно нуждаеща се от помощ. Някой щеше да те похити и да се ожени насила за теб. Ти беше като дива птица, върху която само трябва някой да хвърли мрежа. Тогава дойдох аз, копнеещ за богатство и високо положение, и за възможността да уредя някои стари сметки и да управлявам Шотландия. Не би ли казала, че сме родени един за друг?

— Не ме ли обичаш? Никога ли не си ме обичал?

Той ме придърпва в прегръдките си и устата му покрива моята.

— Ни най-малко. Ни най-малко, моя френска блуднице, моя скъпа лисичке, моя, само моя.

— Не — казвам, когато тежестта му се отпуска върху мен. Винаги му казвам това. Това е думата, която означава желание, за мен, за нас. Това е думата, която означава „да“. „Не“.

Лондон прилича на град в траур. Никога не съм виждал нещо подобно, откакто младата Елизабет беше отведена от Тауър, за да бъде държана като затворница в провинцията, и толкова се страхувахме, че повече никога няма да се върне здрава и читава у дома. Сега нейният братовчед се отправя на друго страшно пътуване, от Тауър към Звездната палата в Уестминстър Хол. Но този път нареждането за това е дадено от нас, протестанти, англичани, срещу един протестант и англичанин. Как се стигна дотук?

Утринта е студена, още е тъмно — за Бога, защо хората не са още в леглата си? Или не се занимават с делата си? Защо са тук, наредени се от двете страни на улиците, нещастно смълчани, изпълвайки тесните улици с лоши предчувствия? Сесил заповяда на стражите на кралицата и на хората на кмета да поддържат реда, а зад широките им рамене надзъртат бледите лица на обикновените мъже и жени, надяващи се да видят как минава братовчедът на кралицата, надяващи се да могат да му подвикнат, че се молят за спасението му.

Те не получават възможност да сторят дори това. Разбира се, Сесил не се доверява на никого, нито дори на скръбното добросърдечие на английската тълпа. Той нареди на стражите да откарат Норфолк в Уестминстър Хол с кралска баржа по реката. Веслата прорязват водата под звуците на биещите барабани, на пилона няма знаме. Норфолк пътува без отличителния си флаг, без херолда, който да оповестява пристигането му, без доброто си име: непознат на самия себе си.

Това сигурно е най-мрачният миг в живота му, той сигурно е по-самотен от всеки човек на света. На децата му е забранено да го виждат, Сесил не му позволява никакви посетители. Той дори нямаше адвокат, който да го посъветва. Той е самотен като човек, който вече е застанал на ешафода. Дори повече, защото до него не стои дори свещеник.