Чтение онлайн

Няма нито един човек сред нас, нито един от нас, двайсет и шестимата перове, призовани да го съдим, който да не си представя себе си на негово място. Толкова много от нас изгубиха приятели или роднини, загинали на ешафода през тези последни няколко години. Спомням си за Уестморланд и Нортъмбърланд — и двамата, отдръпнали се от мен, и двамата прогонени далече от мен и от Англия, съпругата на единия — изгнаница, вдовица на мъртъв предател, а съпругата на другия — укрила се в земите си, заричаща се, че не иска да знае нищо за каквото и да било. Как можа това да се случи в Англия, в моята Англия? Как можахме толкова бързо да изпаднем в състояние на подозрителност и страх? Бог е свидетел, че сме по-изплашени и по-недоверчиви един към друг сега, докато Филип Испански застрашава нашето крайбрежие, отколкото бяхме, когато той беше женен за старата ни кралица и седеше на английския трон. Когато имахме един испанец за свой крал-консорт, който властваше над нас, ние бяхме по-малко изплашени, отколкото сме сега. Сега изпитваме ужас от него и от неговата религия. Как е възможно това? Човек, който не знае кои са приятелите му, който не знае какъв е светът, човек, който не познава слугите си и своите съюзници, е напълно сам.

Ще трябва да съдя своя приятел, Томас Хауърд, херцога на Норфолк, пер като мен, и ще трябва да слушам подли приказки. Не се доверявам на показания, изтръгнати насила от затворници, които крещят от болка. Кога изтезанията се превърнаха в нещо, което е прието като съвсем нормално в затворите, с мълчаливото съгласие на съдиите? Не се намираме във Франция, където изтезанията са утвърдена от закона практика, не сме испанци, превърнали жестокостта в изкуство: ние станахме протестанти, за да може религията да бъде личен въпрос, а не да бъде налагана чрез огъня и кладата. Ние сме англичани, и подобно зверство е незаконно, освен по специално искане на монарха в най-тежки времена. Така стоят нещата в Англия.

Или поне така е редно да бъде.

Или поне така беше някога.

Но тъй като съветници на кралицата са мъже, които не трепват от малко варварство, откривам, че сега ми се представят всевъзможни доказателства и от мен се очаква да си затворя очите пред тях. Мъже, които от години смятам за свои приятели, могат да бъдат обявени за изменници и отведени на ешафода, след като пътят им дотам е постлан с признанията на техните сломени от изтезания слуги. Това е новото правосъдие на Англия, където показанията биват насила изтръгвани от хората, от мъчители, които трупат камъни върху коремите им, а на съдията се нарежда предварително каква присъда да произнесе. Където прекършваме духа на пажовете, за да можем да прекършим врата на господаря им.

Не, не знам, наистина не знам. Не за това се молехме, когато копнеехме за нашата Елизабет. Това не е новият свят на мир и сговор, който мислехме, че ще ни донесе новата принцеса.

Мърморя на себе си всичко това, докато пътувам, твърде мудно, в собствената си баржа надолу по реката към стъпалата на кея в Уестминстър, за да сляза от люлеещата се лодка, доплавала по тъмна река, и да се кача по влажните стъпала и да мина през терасата на двореца към залата, по-сломен в този миг, отколкото някога преди, докато великият план на Сесил да опази Англия от папистите, от испанците, от шотландската кралица, достигне върховния си, последен етап. Разорен, с унищожено състояние, длъжник на собствената си съпруга, собственият ми свят — окаян и разбит на парчета, шпиониран съм от собствената си съпруга, а жената, която обичам, е опозорена от собствените си лъжи, предател на моята върховна повелителка, на своята кралица, съсипан от другата, някога обичана кралица. Вдигам глава и влизам в залата с походката, която би трябвало да е присъща на един Талбот — като лорд сред равните нему, както би пристъпвал баща ми, и неговият баща преди него, всички ние в дългата редица мъже, носили това име: и си помислям: мили Боже, невъзможно е някой от тях да се е чувствал така, както се чувствам аз: толкова несигурен, толкова дълбоко несигурен, и толкова объркан.

Аз заемам най-високото място, а от двете ми страни са останалите лордове, които ще бъдат съдници по този ужасен случай заедно с мен, да им прости Господ, че служат тук. Сесил е подбрал членовете на този съд добре за своите цели. Тук са Хейстингс, заклетият враг на шотландската кралица; Уентуърт, Робърт Дъдли и неговият брат Амброуз, всеки от тях — приятел на Норфолк в добрите времена: но нито един от тях не е готов да рискува репутацията си за него сега, никой не би дръзнал да защити шотландската кралица. Всички ние, които шушукахме против Сесил само преди три години, сме се скупчили заедно сега, като изплашени ученици, за да правим всичко, каквото той ни нареди.

Тук е и самият Сесил — Бърли, както не бива да забравям да го наричам. Най-новият и прясно удостоен с титла от кралицата благородник: барон Бърли, в бляскавите си нови одежди, с искрящо бяла и пухкава яка от хермелин.

По-ниско от нас, лордовете, седят назначените от кралицата съдии на Короната, а пред всички нас има подиум с драперия, на който Хауърд ще се изправи, за да отговаря на обвиненията. Зад него ще седят благородниците, а зад тях е мястото, където ще стоят хилядите представители на дребното дворянство и гражданите, дошли в Лондон да се насладят на неповторимото зрелище как един кралски родственик бива изправен на публичен процес за държавна измяна и бунт. Как кралското семейство отново се обръща срещу собствените си членове. Откриваме, че изобщо не сме напреднали кой знае колко.

Все още е тъмно и студено в осем часа, когато на вратата настъпва раздвижване и влиза Томас Хауърд. Той разменя бърз поглед с мен и аз си помислям, че последните три години не са били милостиви към нито един от двама ни. Знам, че лицето ми се е набраздило с тревожни бръчки от грижите за кралицата и унищожаването на моя покой, а той е посивял и изтощен. Блед е с ужасна затворническа бледност, която се явява у човек, свикнал да бъде на открито във всякакво време, всеки ден, който след това внезапно е бил затворен. Някогашният загар покрива кожата му като мръсотия, а здравият цвят отдолу е избледнял. Това е бледността, до която води затворничеството в Тауър, той сигурно я е виждал върху лицето на баща си, а и на дядо си. Той застава на подиума, и за свой ужас аз виждам, че стойката му — винаги самоуверена, винаги надменна — се е променила. Той се е изгърбил като човек, притиснат и приведен под тежестта на лъжливи обвинения.

Херцогът повдига глава, докато служителят на короната чете обвинението, и се оглежда, както уморен ястреб оглежда клетката: вечно нащрек, винаги готов за опасност: но в очите му вече не блести гордостта на рода Хауърд. Затвориха го в стаята, където са държали дядо му, обвинен в държавна измяна. Той може да гледа към моравата, където екзекутираха баща му за провинения срещу Короната. Хауърдови винаги сами са представлявали най-голяма опасност за самите себе си. Томас сигурно има чувството, че неговият род е прокълнат. Мисля, че ако неговата братовчедка, кралицата, можеше да го види сега, тя щеше да му прости чисто и просто от съжаление. Той може и да е бил погрешно съветван, може и да е сгрешил, но той е понесъл своето наказание. Този човек е на края на силите си.

Питат го дали се признава за виновен, но вместо да отговори с „да“ или „не“, той моли съда за съветник, за адвокат, който да му помогне да отговори на обвинението. Не е нужно да поглеждам Сесил, за да видя, че ще откаже: главният съдия Катлайн вече е станал преди всички нас, изправил се е на крака като малка марионетка, и обяснява, че на процеси за държавна измяна не се позволява адвокат. Хауърд може да отговори само дали е извършил измяна, или не. Няма също и смекчаващи вината обстоятелства: ако отговори, че се признава за виновен, това е все едно да каже, че иска да умре.

Томас Хауърд поглежда към мен като към стар приятел, за когото мисли, че ще се отнесе справедливо с него.

— Имах много малко време, за да се подготвя да отговоря на такъв важен въпрос. Не разполагах дори с пълни четиринайсет часа, като броя и деня, и нощта. С мен се отнасят особено сурово. Разполагах с много малко време и нямах никакви книги, нито сборник със закони, нито дори кратко обобщение на законите. Принуден съм да вляза в битка без оръжие.

Свеждам поглед към ръцете си. Размествам книжата си. Нима можем да отведем този човек до ешафода, без да му дадем време да подготви защитата си? Нима няма да му позволим адвокат?

— Заставам тук пред вас, за да се боря за живота си, за земите и движимите си имущества, за децата си и за потомците си и за онова, което ценя най-много от всичко — за своята правдивост — казва ми разпалено той. — Въздържам се да говоря за честта си. Не притежавам познания в тази област: позволете ми да получа онова, което позволява законът, позволете ми да получа съвет.

Готвя се да наредя на съдиите да се оттеглят и да вземат решение по молбата му. Ние бяхме негови приятели, не можем да го чуем как ни моли за нещо толкова разумно и основателно и да отхвърлим молбата му. Този човек трябва да получи съвет. Тогава една бележка от Сесил, който седи по-надолу на масата, бива предадена и пъхната под дланта ми.