Чтение онлайн

— Те разпространяват недоволство сред честолюбивите даймио… о, да, ето че покрай това си спомних нещо — Йоши реши, че Уакура е отишъл твърде далеч и трябва да му посвие юздите, — може в този прекрасен анклав все още да не знаете, ала през тази и през следващата година ще настане глад из цял Нипон, дори и в моето Куанто. Носят се слухове, че възнагражденията на Двора ще бъдат орязани наполовина, така ми се струва. — С удоволствие забеляза, че Уакура едва не стана разноглед. — Толкова съжалявам.

— Да, толкова съжалявам, ще настъпят жалки времена. Те и без друго са тежки. — Уакура сподави порива си да крещи и заплашва, опитваше се да прецени доколко Йоши притежава власт да започне и прокара подобни съкращения. „Той не е единственият, който ги желае, даймио вечно се оплакват, а и, разбира се. Съветът на старейшините ще се съгласи. Но тайро Анджо ще надделее над тях, нали затова е там — да изпълнява повелите ни. Ами Огама? Това нагло куче ще одобри орязването, същото ще направи и Санджиро, пък и всички останали! Анджо е длъжен да вземе връх!“

Уакура изписа на лицето си своята най-любезна усмивка.

— Принцът съветник те моли писмено да изложиш възгледите си за Сацума, Чошу и Тоса, в частност относно опасността, която представлява Сацума, и как за в бъдеще Дворът да помага на шогуната, та да се избягват недоразуменията.

— С удоволствие — оживи се Йоши. Това му откриваше прекрасни възможности.

— И накрая удостоен съм с честта да ти съобщя, че Божественият те кани като Негов личен гост заедно с шогуна Нобусада, неколцина даймио и с князете на Тоса, Чошу и Сацума на Празника на Зимното слънцестоене. Поканите за Тоса и Сацума вече потеглиха, а твоята и на господаря Огама ще ви бъдат поднесени утре с подобаваща тържественост, но аз предпочетох удоволствието пръв да те уведомя.

Йоши се смая. Това бе изключителна чест, която рядко се оказваше някому извън Вътрешния дворец. Слънцестоенето щеше да бъде на двайсет и втория ден от този месец — от Дванайсетия месец. След шестнайсет дни. Празненствата щяха да траят поне една седмица, дори и повече. Можеше да си замине след тях, разполагаше с достатъчно време след това, за да се разправи с Анджо.

Почакай! Забравяш какво гласи Завещанието: „Пази се от настаняване в леговището на Небето. Там не е за нас. Ние сме човеци, а те са богове; боговете са като хората, ревнуват като човеците, а близостта подхранва тяхното презрение. Свършекът на рода ни ще зарадва извънредно много тези лъжливи божества. А той може да настъпи само в тяхното леговище.“

Йоши усети внезапен страх. На такава покана не можеше да се откаже.

— Благодаря ти — рече той и се поклони.

По пладне наблюдателят шиши, поставен на пост срещу казармите на Торанага, лениво следеше как четиридесетте самураи със знаменосци излязоха от входа и поеха по улицата към Източната порта. Това бе редовната обедна смяна. Повечето носеха копия, всички имаха по два меча, сламени наметала и широки, конусовидни шапки от слама срещу дъжда.

Шиши се прозина и придърпа собственото си наметало на раменете, защото росеше лек дъждец, после премести столчето си под чергилото на уличната сергия, където поднасяха юфка, супа и чай. Нейният собственик бе техен привърженик. Скоро щеше да пристигне и неговата смяна. Стоеше на пост от зори. Беше осемнадесетгодишен, с гъста брада. Ронин от Сацума.

Преди да се измъкне от Киото, водачът им Кацумата бе заповядал непрекъснато да наблюдават главните квартири на Торанага и Огама. „Щом се удаде удобен случай да нападнете някого от двамата вън от зидовете им и при добри изгледи за успех, предприемете незабавно единично нападение. Да щурмува само един от вас, не повече. Нека пазим шиши, но и да сме винаги готови. Едно случайно нападение е единственият ни начин да си отмъстим.“

Неколцина носачи с денкове зеленчуци и кошове с прясна риба спряха на бариерата. Бдителната охрана грижливо ги провери един по един и им махна да минат.

Младежът отново се прозя. Нямаше как да се проникне през този кордон. За кратко се зачуди дали момичето Сумомо е успяло да проникне вътре и да се настани на определеното място, както й бе разрешил Кацумата. „Ийе, тримата като по чудо са се измъкнали през тунела, като по чудо. Но къде ли са сега? От чудодейното им бягство до днес за тях не се е чуло нищо. Какво значение има? Навярно и те са на сигурно място като нас — ние имаме знатни покровители. Ще се прегрупираме по-късно. Ще си отмъстим. Соно-джой ще се сбъдне.“

Видя как самураите завиха зад ъгъла и се изгубиха от погледа му. Вече се бе уморил, но мисълта за топлите футони и чакащата го любовница донякъде изличи изтощението му.

Патрулът на шогуната достигна Източната порта. Ниски караулни помещения се гушеха от двете страни на зидовете и при нужда можеха да приемат на квартира петстотин войници и конете им. Портата бе висока шест метра, от масивни, обковани с желязо греди, а в нея бе отворена една доста по-малка вратичка. Околните зидове бяха значително по-високи, каменни и старинни.

За момент новата смяна шумно се размеси със старата, но тутакси утихна. Офицерите проверяваха войниците и оръжията им, предишният караул се строи, а един офицер и един пехотинец ашигари от новодошлите прекосиха пътя. Дъждецът престана. Слънцето успя да пробие облаците. Двамата завиха по една уличка и влязоха в казарма, подобна на много такива из цяло Киото. Тук бяха разквартирувани двеста самураи на Огама — далечко от Портата, но все пак достатъчно близо.

— Четиридесет души, ето имената им — докладва офицерът на равния по чин и се поклони. — Нищо ново.

— Добре. Елате с мен, моля.

Офицерът на Огама преглеждаше списъка с имената, докато ги водеше по някакъв коридор през кордон от негови войници. Прекосиха празна стая и се озоваха пред затворена врата. Офицерът почука и отвори. Вътрешното помещение бе почти празно, като се изключат ниската маса и татамите на пода. Огама стоеше до прозореца въоръжен, нащрек, но самичък. Двамата офицери застанаха от двете страни и се поклониха.

Ашигари свали широкополата си шапка и под нея се откри лицето на Йоши. Мълчаливо подаде дългата си сабя на своя офицер, но задържа късата и влезе. Врата се затвори след него. И двамата военни си отдъхнаха. Бяха плувнали в пот.

Йоши се поклони.

— Благодаря ти, че прие да се срещнем.

Огама отговори на поклона му и му махна да седне срещу него.

— Какво спешно има и защо е цялата тая тайнственост?

— Лоши новини. Ти каза, че съобщниците следва да си разменяме особените сведения. Толкова съжалявам, Нори Анджо е станал тайро.

Огама видимо се сепна и напрегнато заслуша Йоши. Когато Йоши му спомена за императорската покана, гневът му донякъде се стопи.

— Такава чест, такова признание! Ийе, и при това съвсем скорошно.