Чтение онлайн

— Ще имаме нужда от сили! — Тя избра уискито и наля две бая големшки глътки. — За нашата работа! Ще кроим планове, ще заговорничим и ще измислим как да принудим никаквицата и любовника й да разкрият истината!

— Добре, много добре! Щом сме заедно, ще се справим!

— Но нито думица на сина ми, няма защо да разнасяме гнусни вести. Трябва да сме сигурни. — Те се чукнаха. — В името на всички богове, малки и големи, никой, който мами сина ми и му слага рога, няма да живее дълго и щастливо!

— Добър вечер, отче Лео — любезно поздрави Анжелик, коленичи и му целуна ръка. Едва сдържаше погнусата си от силната му миризма. Бяха сами в малката църква. Нефът бе осветен мъждиво само от няколко вощеници, залязващото слънце се процеждаше едва-едва през мизерните стъклописи на прозорците. Католиците в Колонията бяха малко, постъпленията — скъпернически, ала въпреки това олтарът и разпятието бяха разкошни. Навън, в залезния сумрак, Варгас я чакаше, за да я придружи до вкъщи.

— Искали сте да ме видите? — запита невинно французойката, макар добре да си спомняше, че пак е пропуснала неделната литургия. Грижливо бе подбрала розовата си шапка, както и дългия кашмирен шал, метнат върху най-скромната й дневна рокля от тъмна коприна. — Изглеждате много добре, отче.

— Радвам се да те видя, сеньорита, чадо мое — отговори й той със силното си португалско произношение. — Пак те нямаше на неделната литургия.

— Заради лекарствата е, отче. Все още не съм се възстановила от неразположението си… Доктор Бабкот ме посъветва да си почивам — отвърна тя, а съзнанието й бе заето с дрехите й за тазвечерния банкет по случай рождения ден на руския посланик и как ще забавлява Малкълм цяла вечер. — Надявам се да се оправя до следващата неделя.

„Радвам се, моя млада и доста умела измамнице — помисли си Лео, отвратен от коварството на човешкия род. — Нечестиво е да танцуваш цяла нощ, да се веселиш и да показваш разголените си крака.“

— Както и да е, ще те изповядам сега.

Анжелик без малко да се прозине — толкова беше предсказуем отецът. Тя хрисимо го последва в изповедалнята, коленичи машинално, доволна, че помежду им има преграда. Повтаряше молитвата си като папагал, успокоена от договора, който бе сключила с Дева Мария. Пламенно както винаги прошепна паролата им: „… освен това, отче, забравих да поискам прошка в молитвите си от Пресветата майка“.

Бързо получи опрощение на греховете си, няколко пъти сдържано повтори „Аве Мария“ и се почувства по-добре. Понечи да се изправи…

— А сега един личен въпрос, чадо мое. Преди два дни господин Струан ме повика скришом при себе си и ме помоли да ви венчая.

Тя ахна и се усмихна възхитено.

— Ах, отче, колко хубаво!

— Да, чадо мое, така е. „Моля ви да ни венчаете колкото се може по-бързо“, каза младият господин Струан, но това наистина ще е доста трудно. — Денонощно се бе борил с проблема. Още същия ден изпрати настойчиво писмо до епископа на Макао, духовен водач на католиците в Азия, като също толкова настойчиво го молеше за съвет. — Много ще ни е трудно.

— Защо, отче?

— Защото той не е католик и…

— Но той се съгласи децата ни да се възпитават в Правата църква, обеща ми.

— Да, да, чадо мое, така е, така е, и на мен ми каза същото, но още е непълнолетен, трябва му разрешение, както и на теб. Ала исках да ти съобщя на четири очи, че независимо от това помолих Негово високопреосвещенство да проведе церемонията во славата Божия въпреки всичко — със или без съгласието на… баща ти. Чувам, че той бил избягал някъде във Френски Индокитай или в Сиам, а може и да е другаде. — Подробности за мошеничествата и бягството на баща и бързо обиколиха Колонията, но от уважение към нея и към Струан всички си мълчаха. — Ако Негово превъзходителство се съгласи сигурен съм, че господин Сьоратар in loco parentis 64 също ще приеме, независимо от всичко.

Нещо сякаш я душеше.

— Кога да очакваме отговора, съгласието на Негово преосвещенство?

— Някъде около Коледа, преди Коледа, ако той е в Макао и не е на път да посети правоверните в Китай и ако такава е волята Божия. — Както обикновено отец Лео седеше в профил към преградата с ухо, опряно, до нея, за да чува прошепнатите тайни, но сега хвърли поглед през мрежата и видя смътните й очертания. — Ще ми се насаме да обсъдим въпроса за приемането на сеньора в лоното на католицизма.

Тя отново ахна.

— Той ли каза, че ще приеме католицизма?

— Не, не, той все още не е получил просветление, тъкмо затова искам да си поговорим.

Отец Лео се сведе по-близо до преградата, вкусвайки с наслада близостта й, задавен от въжделение, за което знаеше, че е нечестиво и изпратено от Сатаната, с което денем и нощем се бе борил на колене — същото, срещу което се бореше мъчително още откак бе станал Божи служител.

„Господи, дай ми сили, прости ми. Боже — мислеше той, едва сдържайки сълзите си, изгарящ от желание да се пресегне и да погали гърдите й и цялото й тяло, защитено от преградата, от шала, от дрехите й и от гнева Господен.“

— Ти трябва да му помогнеш… да му помогнеш да прегърне Правата вяра.

Анжелик се бе отдръпнала колкото се може по-далеч от преградата. Тя усърдно отмести завесите, за да намали клаустрофобията, която тясното като кутийка помещение предизвикваше у нея. „Никога не съм се чувствала така в изповедалня — помисли си разтреперана. — Едва откакто… откак се случи онова, което уж не се е случило.“

— Ще му помогна, отче, правя каквото мога. — Ставаше все по-нервна и отново понечи да тръгне.

— Чакай!

Гласът му прозвуча неистово и я слиса.

— Отче?

— Моля… почакай, почакай, чадо мое — този път го каза любезно, но любезността му бе насилена и това я изплаши. Вече не говореше свещеник, свят човек в свято място, а някакъв непознат. — Трябва да поговорим за вашия брак, за него, чадо мое. Нека се предпазваме от греховни влияния, да, длъжни сме; приемането на католицизма е крайно наложително, задължително — като подготовка за… за Вечността.

— „Крайно наложително“ ли, отче? — прошепна Анжелик. — Май искахте да кажете, че е „задължително — като подготовка за брака“?

— За… за Вечността — обади се гласът.

Анжелик се взря в силуета зад преградата, уверена, че той лъже и едновременно с това ужасена, задето дори си е помислила подобно нещо, камо ли пък да го повярва.

— Ще направя всичко, което е по силите ми. — Девойката се изправи и излезе на чист въздух зад завесите.

Но свещеникът стоеше на пътя й. Забеляза капки пот по челото му. Беше се надвесил над нея — висок и едър.

— Заради… заради собственото му спасение. Заради него, чадо мое. По-добре… по-добре преди венчавката.