Чтение онлайн

Сър Уилям кимна.

— Трябва да призная, че страшно се ядосах от венчавката им, но като чух тази сутрин… ами, бих дал всичко само това да не се бе случвало. — Лицето му се изопна. — Прегледа ли тялото на Норбърт?

— Не, Хоуг ще го види, щом настани Анжелик. Мислех, че е по-добре веднага да дойда тук и да докладвам.

— Съвсем правилно. Сега какво се е случило на Малкълм?

Въпреки огорчението си Бабкот се държеше като лекар.

— Кръвоизлив. Артерия или вена се е скъсала или пукнала. През нощта, докато е спял, без никаква болка и мъки, иначе е щял да я събуди. Ще направя аутопсия, налага се заради смъртния акт.

— Добре, щом така препоръчваш. — На Сър Уилям планина му падна от плещите — тази история бе страховита и отвратителна, пък и не му се харесваше да си има работа с лекари — дрехите им винаги бяха опръскани с кръв и около тях се носеше лека миризма на лекарства и карбол, колкото и самите те да бяха чистоплътни. — Горкичкият младеж. Просто му е изтекла кръвта, така ли?

— Да. Не твърдя със сигурност… но Малкълм е най-невероятно спокойният мъртвец, който някога съм виждал. Сякаш е желал смъртта си.

Сър Уилям си играеше с мастилницата на бюрото.

— Джордж, възможно ли е… ако… искам да кажа накрая… може ли това да е причината? Искам да кажа, ако е бил извънредно възбуден?

— Навярно точно това се е случило. Не самото свършване, а неконтролируемото напрежение, което то предизвиква, би могло лесно да разкъса незарасналите тъкани или да причини спукване. Гениталните му бяха в ред, но стомашната му кухина бе уязвима. Бях зашил част от дебелото черво и няколко артерии, имаше няколко опасни поражения и не заздравяваха, както би ми се искало, а черният му дроб бе…

— Да, добре. Сега няма нужда от подробности — рече Сър Уилям гнусливо, започваше да му се повдига.

— Боже мой, горкият Струан! Не мога да повярвам… и тоя Норбърт! Ако не е бил Горнт, щяхме да отговаряме и за убийство. Този момък заслужава медал. Между другото той твърди, че Джейми е бил предизвикан и Норбърт си е получил заслуженото. Знаеш ли, че Малкълм и Норбърт са щели да се дуелират в Пияния град?

— Допреди малко не. Филип ми каза. Луди хора, и двамата. Дявол да го вземе, вие ги предупредихте!

— Да. Проклети глупаци, макар Горнт да се закле, че и двамата са се разбрали да приемат извинението на противника. Но той каза също, че сутринта Норбърт му съобщил, че е променил намеренията си и се кани да убие Струан. Жалък кучи син! — Сър Уилям неспокойно разместваше предметите по бюрото си, приглаждаше документите, малкия портрет в сребърна рамка. — Какво ще правим сега?

— С Норбърт ли?

— Не, с Малкълм, най-напред с Малкълм?

— Ще направя аутопсията тази вечер. На своя глава уредих да се пренесе тялото в Канагава — там ще ми е по-лесно. Хоуг ще ми помага, а вие ще получите доклад утре сутринта. Ще подпишем смъртния акт и всичко ще е съвсем редовно.

— Имах предвид какво ще правим с тялото — сопна се Сър Уилям.

— Можете да го погребете, без да бързате. При такова време няма защо да се бърза, тялото ще се запази.

— Ще има ли време да изпратим „Буйният облак“ до Хонконг, за да разбера какво ще иска госпожа Струан? Навярно ще реши да го погребе там и…

— За Бога, добре, че няма да й съобщя тази новина.

— Да не мислиш, че на мен ми се ще! — Сър Уилям придърпа яката си. Както обикновено в кабинета му бе хладно, огънят в камината бе слаб и оскъден, от зле уплътнените прозорци силно духаше. — Хоуг е семейният им лекар, нека иде той. Но, Джордж, той… тялото ще издържи ли толкова дълго? Да й съобщи, да се върне, после да откара тялото обратно — ако тя пожелае така?

— Най-добре е вие да вземете решение дали да го погребете тук, или незабавно да го изпратим в Хонконг. Ще го сложим в лед, ще поставим лед около ковчега на палубата под брезент — така ще се запази много добре.

Сър Уилям кимна, отвратен.

— Филип — извика той през вратата. — Помоли Джейми да намине веднага! Джордж, мисля, че най-разумното нещо, при условие че той ще се… ъъ, ще се запази, е да го изпратим обратно. Какво е твоето мнение?

— Съгласен съм.

— Добре, благодаря ти. Дръж ме в течение за Анжелик и не забравяй за вечерята довечера. Ще играем ли бридж?

— Най-добре е да отложим и двете за утре вечер.

— Добре, чудесно, така е най-добре. Още веднъж ти благодаря… Дявол да го вземе, забравих. Ами Норбърт?

— Бързо да го погребем; скоро ще го забравят и няма да скърбят за него.

— Ще трябва да проведа следствие: Едуард Горнт е американец, чужденец — той ще даде писмени показания. На всичко отгоре Адамсън е в отпуск, иначе щеше да поиска да включим и него. Той е адвокат, нали, както и шарже д’аферът на Щатите?

— Няма значение. Хоуг и аз ще представим медицински показания. — Бабкот се изправи и добави хладно: — Но „изстрел в гърба“ не е много добра реклама за Йокохама.

— И аз така смятам. — Сър Уилям сви вежди. — И аз така смятам. Не ми се ще слухът да плъзне навсякъде.

— Имате предвид нашите домакини ли?

— Да. Ще се наложи да ги уведомим, трябва. Не можем официално да им съобщим какво точно се е случило и за двете кончини. Очевидно при Норбърт е нещастен случай. Но Струан?

— Кажете им истината. — Бабкот бе вбесен както от загубата, така и че не си е свършил добре работата; а като човек изпитваше отчаяно желание да вземе Анжелик в прегръдките си, за да я запази от всичко. — Истината не е необходима, ще припишете ранната смърт на напетия младеж на раните му, получени при непредизвиканото от него нападение на Токайдо!

Сър Уилям вметна с горчивина:

— Заради убийците негодници, които все още не са предадени на правосъдието. Прав си.

Той пусна Бабкот да си върви, отпрати Тайърър, после застана на прозореца, разстроен от сегашното си безсилие. „Трябва незабавно да накарам Бакуфу да паднат на колене, или с нас е свършено, а нашите надежди да получим достъп до цяла Япония пропаднаха. Те няма да го направят сами, така че ще ни се наложи да им помогнем. Но трябва да се държат като цивилизовани хора и да се подчиняват на закона… А времето тече. С цялото си същество усещам, че ще ни нападнат някоя нощ, ще ни подпалят като факла и туйто. Залагам си главата, че така ще стане.

О, да, възмездието ще ги постигне — и ще им струва огромна загуба на хора. Междувременно аз ще съм се провалил като посланик и всички ще сме мъртви — много досадна мисъл наистина. Само Кетърър да не беше такъв инат! Как, по дяволите, да принудя този опърничав негодник да ми се подчини?“

Той въздъхна — имаше само един отговор: „Първо се помири с него!“

Бурната им среща късно снощи, задето адмиралът явно не бе зачел молбата на госпожа Струан и собствения му съвет, бе прераснала в гръмогласна разправия. Сър Уилям дори и не подозираше каква бе истинската причина, докато не изтръгна признания от Джейми Макфей: