Чтение онлайн

— Колко?

— Срещата си струва и най-високата цена.

— Съгласен съм, но колко? — бе попитал Сьоратар.

— Четири мои заплати — бе отвърнал горчиво Андре, — същинско подаяние. Като стана дума, Анри, аз се нуждая от аванс или от премията, която ми обеща преди месеци.

— Нищо не съм обещавал, скъпи Андре. Ще я получиш своевременно, но, извини ме — никакъв аванс. Много добре, ще получиш тази сума след срещата.

— Половината сега, половина после. Той безплатно ми съобщи, че тайро Анджо е болен и може да не изкара до края на годината.

— Има ли доказателство?

— Хайде, Анри, знаеш, че това е невъзможно!

— Накарай връзката си да принуди тая маймуна тайро да се срещне с Бабкот за преглед… и ще ти дам петдесет процента отгоре.

— Двойна заплата от днес, а ще ми трябва и една солидна сума за моя осведомител.

— Петдесет процента от деня на прегледа и трийсет златни мекса, пет веднага, а останалите след прегледа. И толкова!

Сьоратар бе видял, че надеждите на Андре нараснаха. „Горкият Андре, вече губи усета си. Аз, естествено, съзнавам, че голяма част от парите ще идат в ръцете му, но няма значение — да се занимаваш с шпиони е мръсна работа, а Андре е особено мръсен, макар че е много умен. И нещастен.“

Той се пресегна и си взе последния резен сирене „Бри“, което бе пристигнало в лед на фантастична цена с последния пощенски кораб.

— Бъди търпелив с горкия човек, Вервен, а? — Всеки ден Анри очакваше да види някакви признаци на болестта, но нямаше нищо, а Андре от ден на ден изглеждаше все по-млад. Предишното му измъчено изражение постепенно изчезваше. Само характерът му се бе влошил.

„Mon Dieu Тайна среща с Йоши! И ако Бабкот прегледа тоя кретен Анджо и дори го излекува, подучен от мен — ще направим огромна крачка напред.“ Няма значение, че Бабкот е англичанин: в замяна за този успех Сър Уилям ще получи някоя и друга облага.

Той вдигна чашата си:

— Вервен, mon brave, чума да тръшне англичаните и Vive la France!

Анжелик лежеше безучастна на леглото с балдахин, подпряна върху купчина възглавници; никога не бе изглеждала по-изнурена, нито по-безплътна. Хоуг седеше на стол до леглото, ту задрямваше, ту се събуждаше. Късното следобедно слънце проникваше през облаците за миг и огряваше мъгливия, ветровит ден. В морето корабите се отправяха към местата си за акостиране. Преди половин час — за нея минута или час бяха едно и също нещо — сигналното оръдие бе известило за предстоящото пристигане на пощенския кораб, бе я събудило, но всъщност тя и не спеше, люшкаше се между съзнание и несвяст, сякаш помежду им нямаше никаква граница. Погледът й се рееше край Хоуг. Зад него видя вратата към покоите на Малкълм — не неговите покои, нито техните покои, просто стаите на някой друг, на следващия тай-пан…

Сълзите й отново рукнаха, с пълна сила.

— Не плачи, Анжелик — каза тихо Хоуг, нежно. Целият бе нащрек; наблюдаваше я за тревожни признаци на задаваща се беда. — Всичко е наред, животът ще продължи и ти вече си добре, наистина.

Държеше й ръката. Тя избърса сълзите си с кърпичка.

— Искам малко чай.

— Веднага. — По грозното лице на Хоуг се изписа облекчение. За първи път от сутринта тя бе проговорила, както трябва, свързано и първите мигове от връщането й бяха жизненоважни показатели. Той едва не извика от радост, отвори вратата, защото гласът й даваше слаб лъч на надежда, в него не се долавяше истерия, блясъкът в очите й бе добър признак, лицето й вече не бе подпухнало от плач, а пулсът й, който бе преброил, докато държеше ръката й, бе постоянен и силен — деветдесет и осем удара за минута. Вече не прескачаше и не се колебаеше.

— А Со — рече той на кантонски, — донеси на господарката пресен чай, но без да вдигаш шум, излез, без да казваш нещо. — Хоуг пак седна близо до леглото. — Знаеш ли къде си, скъпа?

Тя само го изгледа.

— Мога ли да ти задам няколко въпроса? Ако си изморена, кажи ми, не се бой. Прощавай, но е важно за теб, а не за мен.

— Не се боя.

— Знаеш ли къде си?

— В моите покои.

Гласът й звучеше вяло, гледаше безжизнено. Безпокойството му се засили.

— Знаеш ли какво се случи?

— Малкълм е мъртъв.

— Знаеш ли защо умря?

— Умря през нашата първа брачна нощ в брачното ни ложе и аз съм виновна за това.

Предупредителна камбанка звънна в съзнанието му.

— Грешиш, Анжелик. Малкълм бе убит на Токайдо преди месеци. — Гласът му бе спокоен и твърд. — Съжалявам, но това е истината и оттогава той живя живот назаем; вината не е твоя, никога не е била твоя, такава бе волята Божия, но ще ти кажа от цялото си сърце: ние, Бабкот и аз, никога не сме виждали по-спокоен… по-спокоен мъртвец, никога, никога, никога.

— Аз съм виновна.

— Единственото, за което си отговорна, е радостта през последните месеци от живота му. Той много те обичаше, нали?

— Да, но умря и… — Анжелик едва не добави: „както и другият, чието име дори не зная, но той също умря, той също ме обичаше и също умря, а сега и Малкълм е мъртъв…“

— Престани!

Суровият му глас я издърпа от ръба на бездната. Хоуг задиша отново. Съзнаваше, че така трябва да постъпи, и то бързо, инак тя бе загубена като много други, които бе виждал. Трябваше да я отърве от дявола, който се таеше в съзнанието й и само чакаше да изскочи, да се нахвърли върху плячката си, да я превърне в несвързано ломотеща душевноболна; поне нямаше да й навреди.

— Извини ме. Разбери ме правилно. Ти си само ви… — той се стресна навреме и замени думата — причината за радостта му. Повтори след мен. Ти си само при…

— Аз съм виновна.

— Повтори след мен: аз съм само причината за радостта му — изрече той старателно по-скоро като заповед, забелязал с тревога разширените й зеници. Тя отново стоеше на ръба на пропастта.

— Аз съм вин…

— Причината, по дяволите — рече той с престорен гняв. — Кажи го след мен: аз съм само причината за радостта му. Причината за радостта му! Кажи го!

Той видя, че пот ороси челото й, и тя отново каза същото, и той отново я прекъсна, повтори й правилните думи „причината, причината за радостта му!“, а тя пак каза другото и пак, и пак, а през това време А Со донесе чая, но и двамата не я забелязаха. Тя избяга ужасена, докато Хоуг отново и отново заповядваше на Анжелик, а тя упорстваше, докато внезапно изпищя на френски:

— Добре, аз съм само причината за радостта му, но той все пак е мъртъв… мъртъв… мъртъв… моят Малкълм е мъртъъъв!

На Хоуг му се прииска да я прегърне и да я увери, че всичко е наред и че тя може да поспи, но не го направи: още бе рано за това. С твърд, но не заплашителен глас, той й каза на правилен френски:

— Благодаря ти, Анжелик, но сега ще говорим на английски: да, аз също ужасно съжалявам, ние всички съжаляваме, че твоят прекрасен съпруг е мъртъв, но това не е по твоя вина. Кажи го!

— Остави ме на мира. Излез!

— Когато кажеш: „Не е по моя вина.“

— Не… не, остави ме на мира!