Чтение онлайн

— На другата къща десет коку, Фурансу-сан. За тази къща две коку годишно и цената на нейната собствена къща в моите стени, с две прислужнички, всички дрехи, които поиска, и подарък от пет коку, когато повече не желаеш услугите й. Тази сума да бъде депозирана при нашия търговец на ориз — банкера Гиокояма — при лихва, която, докато се разделите, е твоя — всичко трябва да бъде написано, подписано и регистрирано от Бакуфу.

Сумата беше огромна за японските стандарти, доста солена за европейците дори при изключително изгодния за тях курс на обмяна. За седмица Андре бе обменял и бе успял да намали цената само на няколко коку. Всяка нощ сънищата му го отнасяха напред. И така, беше се договорил. Със съответния ритуал преди седем месеца тя му беше представена. Съгласи се да го приеме официално. И двамата се подписаха официално. Следващата нощ той спа с нея и малката се оказа всичко, за което си бе мечтал. Смееща се щастливо, ентусиазирана, нежна, любяща.

— Тя беше Божи дар, Анри.

— Дяволски, мама-сан също.

— Не, това не е било нейна грешка. Денят, преди да получа Хана, Райко ми съобщи официално — също и при плащането, — че миналото си е минало, обеща само да храни Хана като едно от нейните собствени момичета, за да се увери, че няма да я видят очи на чужди мъже и ще остане само моя от този ден нататък.

— Значи тя я е убила?

Андре си наля следващата чаша.

— Аз… аз помолих Хана да назове тримата мъже, един от тях е моят убиец, но тя ми каза, че не може или не трябва. Ударих я, за да я принудя, тя изхленчи и не извика. Трябваше да я убия, но я обичах и… после си тръгнах. Бях като бясно куче, беше вече три или четири часът и просто навлязох в морето. Може би исках да се удавя. Не зная, не помня точно, но от студената вода дойдох на себе си. Когато се върнах в Къщата, Райко и другите бяха стъписани, а Хана — превита там, където я бях оставил. Цялата в кръв. А моят нож — забит в гърлото й.

— Значи се е самоубила?

— Така казва Райко.

— Не й ли вярваш?

— Не зная на какво да вярвам — отвърна Андре изтерзано. — Зная само, че се върнах, за да й кажа, че я обичам, че сифилисът е карма, не по нейна вина, че съжалявам за онова, което й наговорих и направих, и че всичко ще бъде, както преди, освен… освен, когато се разбере, да се самоубием заедно…

Анри се опитваше да мисли, но мозъкът му беше задръстен. Никога не бе чувал за Къщата на трите шарана, преди слуховете за смъртта на момичето да плъзнат из Колонията. „Андре винаги е бил тъй потаен — помисли си той, — правилно, прав е, че не е моя работа, ала ето че Бакуфу направиха официално оплакване.“

— Тази Райко знае ли кои са тримата мъже?

Андре вдървено поклати глава.

— Не, и другата Мама-сан няма да й каже.

— Коя е тя? Как се казва? Къде е? Ще докладвам за нея на Бакуфу, те може да я принудят.

— Не ги е грижа, защо да го правят? Другата къща… беше сборно място за бунтарите, кръчмата на Четиридесетте и седем ронини преди седмици бе изгорена до основи, а главата на Мама-сан — набучена на кол. Пресвета Дево, какво ще правя, Анри? Хана е мъртва, а аз съм жив.

Д-р Хоуг пътуваше с катера към кея на Легацията в Канагава рано следобед. Бабкот бе съобщил, че не може да напусне Канагава, тъй като оперира в клиниката си, но че ще се върне, щом е възможно: „… Съжалявам, не по-рано от полунощ. Може да не успея и до утре сутринта. Добре си дошъл, ако желаеш да ме посетиш, но се приготви да пренощуваш, тъй като времето е променливо…“

На кея го очакваха един гренадир и Лим, с бяло палто, широки черни панталони, чехли и малка шапчица.

Когато Хоуг слезе от катера, Лим се прозя и поклони символично.

— Хей, господар, Лим-а, Лим Първи.

— Можем да спрем с твоите дрънканици на пи-джим, Лим — рече Хоуг на поносим кантонски и погледите им се кръстосаха. — Аз съм Доктор по медицина, овладял науките. — Това беше китайското име на Хоуг — значението на двете букви, което беше най-близо до кантонския звук „хо“ и „ге“, подбрани сред дузина възможни специално за него от Гордън Чжан, компрадора на Струан, един от пациентите му.

Лим го зяпна, преструваше се, че не разбира — най-обикновеният и най-бърз начин да накара чуждестранния дявол да се почувства унижен задето е имал нахалството да се осмели да научи няколко думи от цивилизования език. „Аййиая — помисли си китаецът, — кой е този вонящ ебач, този скапан червен дявол говноядец с шия на бик, тази маймуна, подобна на жаба, която има дебелоочието да говори на нашия език свободно и съвършено…“

— Аййиая — продължи сладникаво Хоуг, — аз също знам много… много мръсни думи, за да опиша майката на ебача и нейните отвратителни части, ако човек от кучешко село ми дава очевидна причина, като се преструва, че не ме разбира.

— Доктор овладял науките? Аййиая, това хубаво име! — Лим се засмя. — И никога не съм чул от много години някой чуждоземен дявол говори така добре.

— Добре, скоро ще чуеш още, ако ме наречеш отново чуждоземен дявол. Чжан от Търговската къща ми избра името.

— Чжан от Търговската къща ли? — попита глуповато Лим. — Славният Чжан, който има повече торби със злато, отколкото волът косми в гривата? Аййиая, каква шибана привилегия!

— Да — съгласи се Хоуг, като добави нещо не съвсем вярно, — той ми каза, че ако имам някакви тъпашки проблеми с когото и да било от Средното кралство — висш или низш — или ако не ме обслужи веднага, този приятел трябва да очаква, че ще спомена името на шибания ебач при моето завръщане.

— Око, Доктор овладял науките, наистина е чест да сте в нашата скромна къща.

Д-р Хоуг почувства, че е постигнал величие, благославяше учителите си, повече бе благодарен на пациентите, които го бяха научили на наистина важни думи и как да се справя с различните хора и ситуации в Средното кралство. Денят беше приятен и топъл и изгледът към малкия град му достави удоволствие: храмовете, които се издигаха над върховете на покривите, рибарите, навлезли в дълбоките заливи, селяни навсякъде из оризищата, хора, пристигащи и заминаващи, и неизбежната върволица от пътници нагоре по Токайдо. Докато стигнат Легацията с подкрепата на Лим, Хоуг получи съвсем ясна представа каква е ситуацията в Канагава, какъв е днешният брой на пациентите на Бабкот и изобщо какво го очаква.

Джордж Бабкот беше в хирургията, асистираше му един японски прислужник, назначен от Бакуфу да учи чуждоземна медицина, преддверието отвън бе претъпкано със селяни, мъже, жени и деца. Операцията беше ампутация на крак.

— Горкичкият човек е рибар, затиснал е крака си между лодката и кея. Никога не се е случвало, май е попрекалил със саке. Щом свърша, можем да поговорим за Малкълм. Видя ли го?

— Да, не бързай. Добре е да се видим, Джордж, мога ли да ти помогна?

— Благодаря, ценя жеста ти. Всичко е наред, но можеш да подредиш тълпата отвън. Тези, които са спешни случаи, и другите, които могат да почакат. Прегледай, когото искаш. Има още една хирургия в съседство, макар че е малко по-голяма от болнична стая. Мура, подай ми триона — рече Бабкот на помощника си, който учеше английски, взе инструмента и започна да реже. — Когато има спешен случай, става лудница. В шкафа ще намериш обикновени марли, йод и т.н., рутинни лекарства, болкоуспокоителни, горчива микстура за кашлица за сладките стари дами и сладки микстури за ядосаните.

Хоуг го остави и погледна към наредените мъже, жени и деца, учуден от тяхното търпение, поклони и мълчание. Бързо установи, че никой не е болен от варицела, проказа, морбили, тиф или холера, от някое друго инфекциозно заболяване или чума, които бяха ендемични за по-голямата част на Азия. Поуспокоен, започна да ги разпитва един по един и се натъкна на силно подозрение. За щастие помежду им беше и Ченг-син, по-възрастен кантонец — писар и гадател, който можеше да говори малко японски. С негова помощ, след като бе представен като учител на гиганта и с обещание за едно добро лекарство, което да облекчи лаещата кашлица на гадателя, д-р Хоуг започна прегледите във втората хирургия.