Чтение онлайн

– Нека се знае, че тия решения са в сила, докато Македония получи свобода. След това вие можете да представите своите разправии пред редовен съд: вие, българите, обичате да се съдите, но е по-добре, ако посветите силите си за по-важни работи, които ни предстоят.

Аз схванах саркастичната нотка в неговите думи, тъй като бях живял в България, където амбициозният младеж с практически дух следваше право.

Една нощ влязохме в някакво село до брега на езеро и в основата на голяма скала, на чийто връх видях живописно разположена сграда.

– На кой феодал е този замък? – попитах Лука, като исках да бъда духовит.

– На кого, ако не на феодалния господар – отговори Лука.

Аз го погледнах въпросително.

Лука продължи:

– Ти още не си свикнал с нашите условия. В двадесетия век селянинът се експлоатира от посредници и борсаджии, а тук феодалите от петнадесетия век още не са изчезнали. Тях наричаме тук бейове; те вземат само половината от произведенията на селянина. Това, вярвам, ще приемеш, че е по-съвестно. Но потърпи малко, тая нощ ще участваш в една сцена, взета от романите на Скот.

Не беше се изминал и половин час, откак седяхме в кръга на приказливите селяни, когато пред нас гордо се появи една живописна личност с огненочервен фес, чийто пискюл висеше като коса на жена до раменете. Човекът беше облечен в златошит елек, който оставяше ръкавите свободни до лактите, широки и сдиплени като криле. Потурите му, много издути, се губеха при коленете в дебели бели навуща. Беше препасан с колан, по който висяха кама и други страшни оръжия, пред които нашите бледнееха. Неговите мустаци бяха големи и твърди; врабчета можеха да кацат върху тях.

Той се поклони на Лука, като доближи ръката си до сърцето, после до устните и най-сетне до челото. След тоя ориенталски поздрав сграбчи ръката на Лука и попита на най-обикновено селско наречие:

– Как си?

Доколкото разбрах, той беше домоуправител на бея и беше дошъл да ни покани при господаря си на вечеря. След един час Лука, Тодор и аз се изкачихме по каменните стъпала на хубавата къща върху скалата. Двойката врата на двореца беше отворена и през нея се виждаше дълъг коридор, в дъното на който през други врати влязохме в салон, осветен с ламба. Посрещнаха ни множество въоръжени прислужници, всички в красиви албански костюми. Само беят стоеше в осветения салон. Той имаше изтънчените черти на млад княз, облечен не толкова великолепно, по по-богато от своите хора. Беше въоръжен с оръжия, украсени със скъпоценности и филигран. Той посрещна всички ни с целувки. След това ни поведе по широката стълба. В една стая оставихме оръжието си. Оттук минахме през другата врата. Там беят се обърна, направи лек селям и ни въведе в голям салон. В него нямаше мебели, а само красиви цветни черги на пода, богато везани възглавници и по средата една софра. Беят повторно доближи ръка до сърцето си, устните и челото и ние седнахме на чергите. Аз успях да пошепна на немски на Лука:

– Не е ли опасно да останем обезоръжени в къщата на тоя човек?

– Той е албанец – отговори Лука – и ние сме в дома му. И друг път сме му гостували. Някой ден може да ми отсече главата, но сега той е роб на своите племенни традиции. Ако дойде аскер и ни нападне, той пръв ще стреля срещу него.

Беят беше важен, сериозен млад човек. Той говореше, макар и развалено, на български, защото нито Лука, нито аз знаехме турски. Отначало разговорът беше откъслечен. Той ни каза, че дошъл за една седмица на лов и че в града не бил много добре със здравето си. По-късно говорихме за гърците, за изгарянето на Ниси и за местната администрация, която аз не познавах. От държанието на хазаина разбрах, че позна в мое лице американеца, който бе дигнал толкова шум във Воден, но не зададе никакви въпроси по това. Не считаше, че е негова работа какво търся аз сред българските комити. Не ни обля и с ориенталското ласкателство, нито осъди, нито похвали нашата работа. Намекна за младотурската партия 27 , като ни даде да разберем, че й симпатизира.

Вечерята бе сложена от двама прислужници, които бяха свалили оръжието си. Имаше едно цяло опечено агне, няколко варени пилета, чорба и чудесно сирене. Домоуправителят седна при нас на трапезата, всички бяхме пет души. Беят и домоуправителят доста изкусно разкъсаха с ръце месото и го поднесоха. Нямаше ножове и вилици. По-късно сложиха вино. Двамата мюсюлмани пиха, макар че Коранът забранява това.

Беше полунощ, когато се разделихме с разменяне на целувки както по-рано. Един от прислужниците бе изпратен да извести на четата, че идем. Намерихме я да ни чака на открито. Веднага тръгнахме към планините, защото близо до селото минаваше железница.

По-късно срещнах и други бейове. В интерес на мнозина от тях беше да са приятели с четите, защото обявеният бойкот от революционния комитет бе съсипал много турски земевладелци.

Комитетът, от своя страна, намираше за изгодно да вдига бойкота по отношение на приятелски настроените бейове, защото не само селяните страдаха от него, тъй като трябваше да работят по-лоша земя, но и защото в присъствието на земевладелеца в селото аскерът и андарите не можеха да закачат народа. Справедливо е да се добави, че имаше нещо повече от личен интерес в приятелството на някои от тези мюсюлмански земевладелци. Някои бяха искрени партизани на младотурците, а имаше дори и мнозина по-радикални с явни социалистически тенденции.

Настъпи и последният ми ден с Лука. Бяхме се спрели на лагер в планината, северната граница на неговия район. Тук при нас дойдоха двама четници, проводени от войводата на съседния район, за да ме отведат до Леринско. Александър щеше също да ме придружи като постоянен другар в моите скитания.

Макар че преживях с Лука и Тодор само два месеца, не ми беше приятна раздялата. Момчетата също се нажалиха. Антон, когото не обичах, защото екзекутира двамата шпиони в блатото, говореше нещо като наивно дете.

Когато тръгнахме, погледнах четата в горичката. Всички махаха с ръце и кърпи. След няколко месеца аз пак се видях с тях или по-право с останалите живи от тях.

Първите десет дни в Леринско прекарах без събития. Те оставиха у мене само спомена за една ветровита и камениста страна. В нея прекарахме Великден, като се криехме от турците, дето бяха тръгнали да ловят комити, които може би бяха достатъчно смели, за да прекарат празниците в селата.

Нашата чета се състоеше от двама нелегални и осем селяни-милиционери, които се числяха при нас няколко седмици. През тия десет дни тъгувах и безгранично желаех да видя отново Лука, Тодор и боровите гори на Воден. Тодор искаше да дойде с мен, но Лука едва не се разсърди от това:

– Не – извика той, – вземи Сандо, той ще ти бъде полезен, остави ми Тодор.

Това ми се видя детинско. Сега го разбирам. Първата година из Воденско Лука се е чувствал самотен.

Аз погледнах хубавите черти на Сандо, неговите тъмносини умни очи и се помирих. Сега схващам, че така е било по-добре. Ако бях прекарал изпитанията си с Тодора, много нещо от урока щеше да остане ненаучено. Той притежаваше оня несъзнателен ентусиазъм, който пренебрегва слабите страни на положението, като вижда само най-хубавото, един темперамент, който е заразителен, но измамчив. Сандо не бе такъв. Може би дори повече отколкото подозирам, той повлия за решението ми да не оставам завинаги в Македония.

Една вечер Сандо и аз казахме сбогом на нашите спътници и заедно с един водач тръгнахме към битолските низини. Няколко часа преди разсъмване стигнахме хълмиста местност. Един поставен пост ни се обади. Той трябваше да ни заведе в селото, гдето на следния ден имахме среща с Тане, леринския войвода 28 .

Тане Стойчев (вляво), 1874 – юни 1907

Неочаквано излязохме пред редица каменни къщи. Зад градинските огради се чуваше ръмжене. При влизането ни в селото не се мярна нито едно куче, а само преди половин час от хълмовете чувахме лаене.