Чтение онлайн

Колко забавен беше бекчията! Той разсмиваше офицера, войниците и селяните, които се събраха около него.

Аз не долавях шегите и бързите закачки и отговори, но войниците очевидно мислеха тези гяури за чудесни хора. Старият дядо също опита шеговитите закачки и отговаряше с такава сръчност, че турците подскачаха от възторг.

Поискаха хоро отново. Бекчията заигра няколко смешни хора с един вик, който се понесе по хълмовете. В това време се чу ясният зов на тръбата. Турците се обърнаха, извикаха и бързо тръгнаха към селото. Дядото засвири, но не вече за хоро, а една тъжна народна песен, докато ние наблюдавахме войниците, които на дълги колони излизаха от селото и извиваха нататък по хълмовете. Последните роти още се виждаха, когато Сандо и аз слязохме по пътеката. Искаше ми се да кажа нещо на селяните, но повечето от тях бяха изчезнали. Дядото свиреше и не забелязваше никого. Всички веселяци изведнъж бяха станали отново безстрастни и изнурени селяни, или, както ги наричат някои писатели – "мрачни и мълчаливи българи".

Сандо и аз се върнахме в селото и срещнахме учителя, който имаше замислен и сериозен израз. Запитахме го какво се е случило и той ни съобщи събитието, което трябва да отбележа, като едно от най-трагичните в македонската история.

Миналата седмица турската войска унищожила Георги Сугарев и цялата му чета. Учителят ни прочете подробностите от едно писмо, получено с куриер от Битоля.

Георги Сугарев, 1876 – 1906

Една от причините да отида в Битоля беше и моята назначена среща с Георги Сугарев 31 , главния ревизор на вилаета. Административните поделения на организацията съвпадаха почти точно с установените от турското правителство. Всяка каза бе един район, управляван от комитет, представляван от войводата и четата му. Няколко кази съставляваха вилает или окръг, управляван от окръжен комитет, съставен от по един делегат от всеки район. Този по-горен комитет бе представен от ревизора, който контролираше районните воеводи. Над това идваше само прочутият Централен комитет, съставен от по един делегат от всеки вилает. От всички пет вилаета Битолският се считаше най-важен, защото в него гърците действаха най-силно и ставаха най-сериозните въстания 32 .

Освен ревизор на Битолския вилает, Георги Сугарев беше един от най-способните между големите воеводи и пръв организатор заедно с Даме Груев. Преди всичко той беше един от малкото останали неповлияни от вътрешните партизански борби, създадени в организацията от Борис Сарафов. Той беше известен и със своята извънредна честност. Споменавам този факт, защото е важен за събитията, за които ще разказвам.

Нещастието с Г. Сугарев не носеше никаква особеност. В Македония тия истории са обикновени. Четата влязла в едно село, била предадена, изненадана и заобиколена от войска. Започнало сражение – нито един от двадесет и петте четници не могъл да избяга. Загадка останало само изчезването на Сугарев и всяка следа от него. Войниците намерили само двадесет и четири трупа. Нито смъртните останки, нито пушката на Сугарев. Месеци подред се носеха слухове, че той избягал и лежал някъде ранен. Днес за нас, които бяхме по това време в Битоля, няма никакво съмнение какво в действителност се е случило с младия войвода. Но нека продължа.

Учителят беше необикновено унил. Знаеше се, че той е близък другар на Сугарев. Той казваше, че ще напусне Битоля, загатваше дори за емигриране в Америка.

– Смъртта на един човек не значи пропадане на Македония – намекна Сандо.

– Но когато честните борци един по един загиват и остават само мошениците, каква надежда има?

Неговата ядовитост ме смая, но като не виждах особени основания за нея, тогава аз я отдадох на подтискащата обстановка.

Късно следобед дойде Тане; той и неговите четници яздеха пъргави кончета. Те обикаляха низините и големите ридове като татарски скитници. Понякога аскерът ги забелязваше, но те се движеха толкова бързо, че преследването им беше невъзможно.

Тане беше забележително красив мъж, с тъмносиви блестящи очи, добре опредени черти, дълга кестенява коса и златиста брада. Той носеше албански потури с палто, европейски скроено. Беше пълна противоположност на помощника си, един едър мъжага, облечен с английски Норфолкски костюм, с бакенбарди като английски турист или ловец на едър дивеч.

Поздравът на Тане беше една любопитна смесица от държането на невежия селянин, поласкан от срещата си с европеец и милостивия господар от областта, и изтънчения джентълмен от висшето общество. Неговият опит да разговаря на литературен български говор бе толкова забавен, колкото и говорът на някои провинциален негър от Алабама, който се мъчи да говори като бял. При все това той имаше славата на юначен борец. Моето запознаване с него беше кратко, защото беше събота, а в понеделник трябваше да отида на пазар в града.

Следобед, доста късно, Сандо и аз тръгнахме през полето, придружени само от един селянин. Беше вече мръкнало, когато стигнахме в малко селце и бяхме заведени в една махала от ниски, сиромашки колиби, някои от които построени върху развалини на по-големи къщи. Такива развалини видяхме на всички страни. Цареше необикновена тишина, не се чуваше даже лай на кучета.

– Някой трябва да е умрял – казах аз.

– Това са последствията от въстанието – отвърна Сандо.

– Ако четата може да се промъкне до това село, у народа отново ще се събуди надежда. Днес тия хора са на произвола на всеки вагабонтин с пушка.

Нашата колиба се осветяваше от един голям фитил в блюдце със зехтин; светлината не беше много голяма, за да освети всички ъгли на едничката стая, но ни позволяваше да видим ниските греди, почернели от пушека на огъня, обикновено горящ в средата на глинения под, но сега едва мъждеещ.

Беше доста късно, когато стопанинът и семейството му се върнаха от работа. Ичо, местният председател, мършав и измъчен човек, съвсем не беше тъй мизерен както колибата му. Той живееше с брата си. Техните жени подкладоха огъня и сложиха ядене. Помагаше им и вдовицата на загиналия във въстанието трети брат. Тук беше и майка им. Тя беше много стара за работа и трепереше до огъня. У двамата мъже имаше мрачна бодрост, която възстанови моето доверие. Братът на Ичо е бил в Америка, дори в родния ми град Сан Франциско. Двамата братя заемаха видно място в местната организация; под техен надзор бе пощенската куриерска система между града и южния район. Миналата година те завели Даме Груев, преоблечен като поп в града. Груев бил главнокомандуващ на въстаналите. Късно през нощта вечеряхме. Старата до огъня се оживи.

– Двама, двама от тях са дошли! – извика тя възбудено. – Двете момчета с хубави чела.

– Така мамо – отговори Ичо, – те са наши момчета.

– Пазете се хубаво, момчета. Те имат остри нокти. Те са вълци, те имат дълги зъби. Те ще ви изпият малкото кръв.

– Тя си изгуби ума, когато турците ни опожариха – обясни Ичо.

– Не се сърди, мамо, тези дни вълците се опитомяват.

– Аз ги видях – продължи тя да говори, – няколко дни те бяха тук. Разкъсваха жени и деца. Те убиха моя син Ичко горе в планините.

Тя склони глава отмаляла. Поставиха я да спи. Ичко бил с една чета през време на въстанието. Когато се завърнал след амнистията, майка му не го познала.

Събудихме се рано сутринта. След като изпихме по едно кафе, помогнахме на Ичо и брат му да натоварят четири коня със стока за пазара. В облеклото си извършихме няколко промени – около калпаците завихме вълнени чалми с краища, завързани под брадите. След това всеки определи какъв ще бъде. Сандо ще се нарича Мичо от село Бурешмика 33 , син на Никола; аз бях Иванчо от същото село, син на Стефан. Повече от това турчинът не пита. Качихме се на конете и потеглилме по главния път. Моето настроение се повиши, когато слязохме всред откритите нивя, защото тук, долу, в равнината дърветата и ливадите бяха вече зелени и овощните градини – розови и бели от цвят.

От всеки хълм на пътя виждахме белите минарета на града, а зад тях зеленина и планини.

Срещнахме група селяни мюсюлмани, тръгнали за Лерин, които ни поздравиха с добродушие, вдъхнато от чудесното време. Когато преминавахме железопътната линия, група войници ни поздравиха.

– Добър късмет на пазара, приятели!

Ичо и брат му отговориха:

– Да сте живи, братя!

Разминавахме се с много селяни, едни весели, други мълчаливи. Те кимаха с глава. Срещнахме на магарета и жени с яшмаци, но винаги придружавани от момчета. Под сянката на няколко дървета при един извор почиваха десетина албанци със свирепи погледи, въоръжени с револвери и ками. Те са конекрадци, но са почтени хора в тая земя на анархията.