Чтение онлайн

– Моят япанджак – надуваше се той от плач, – дайте ми япанджака. Аз съм сиромах човек.

Лука взе дрехата и я хвърли върху рамото на човека.

Най-сетне двамата седнаха, всеки в предната част на лодката, като два безпомощни пингвина. Когато те обърнаха гърбове, забелязах, че Антон вмъкна една секира в лодката. Четниците стъпиха отзад по двама и бутнаха прътовете. Всички се струпахме на брега, между нас беше и Лука. Наблюдавахме двете лодки, докато се изгубиха в тръстиката.

Тодор и аз продължихме разходката си пред колибите. Другите лежаха наоколо, както обикновено, само че по-мълчаливи. Преди да минат двадесет минути, двете лодки се върнаха, но никой от четиримата четници не продума, нито някой ги попита нещо, когато влязоха в колибата да закачат своите карабини.

Креслив орляк врани прелетя над главите ни и почна да се вие на два километра от нас. Аз не можах да възпра ужасната представа, която неволно ми се натрапваше, и влязох в колибата. Лука лежеше на чергата, кръстосал ръце и сложил глава върху тях. Той остана така до залез.

Най-после настъпи тревогата. Отдавна я чакахме и тя дойде.

Селяните от двете села в полето, наричано Сланица, за които загатнах по-рано, са от славянски произход, но гръцкият владика в Караферия размахва като хипнотизатор ръце и им казва: "Вие сте гърци". Те, в ужас от "Христовите войници", покорно отговарят. "Ние сме гърци" – макар че това не могат да произнесат на класическия език, а прибягват до варварския жаргон, наречен български език.

Това станало преди няколко години, преди агитаторите да се явят във Воденско.

Веднъж гръцкият владика се научил, че неговото стадо в Сланица поканило четата на Лука. После още по-лошо, че селяните помагали на четата, давали храна и водачи, че престанали да плащат десятъка на черквата, не посещавали гръцките училища и че купували пушки и амуниции от контрабандистите. Това разгневило владиката, той повикал капитана на своите банди и му казал:

– Коста, ние трябва да запазим чистотата на нашите хора. Пиши им братско писмо и ги предупреди за коварството на тия български разбойници. Бъди кротък – по-твърд.

Капитан Коста турил молива в устата си и се замислил. Вдъхновението дошло направо от Христа, чиято фигура на кръста била отпечатана начело на писмото. Той написал:

"Февруари, 7. 1906 г.

До моите братя от селата Мориново, Лековищица и Янчища.

Научихме, че сте били гонени от българите-разбойници, които насила искат да се откажете от своята народност и вяра. Учим се, че те са ви принуждавали да протестирате пред европейците срещу войниците на вярата, като лъжете, че те ви преследват.

Аз ви моля да си отворите очите. За в бъдеще не правете такива протести. Ония, които не слушат, ще ги накажа. Такива ще бъдат убити; няма да бъдат пощадени и техните жени и деца; телата им ще разкъсваме на парчета. Ще убиваме всеки, който не е с нас.

Надявам се, че ще ме разберете и слушате. Ваш брат по вяра.

(п) Константин Акритас." 21

Това послание, разпръснато между селяните, било предадено на Лука от тях, а по-късно изпратено до Балканския комитет в Лондон, за да добият представа в Англия за гръцкия темперамент...

Справям се със своя дневник и виждам, че смутовете почнаха на 10 март 22 .

Това беше пролетна, светла, пълнолунна нощ. Беше толкова светло, че можехме да видим всеки стрък от близката тръстика.

Ние лежахме около огъня и приказвахме, когато до колибата долетя далечен гърмеж. След малко зловещото пукане се повтори.

Всеки се спусна към оръжието си.

– Бият се в Мориново – извика часовоят над главите ни.

Бързо приготвиха шест лодки и двадесет човека се качиха в тях. Започна се едно бясно тласкане с прътите и пляскане във водата, което за късо време ни докара до сушата. В полето стрелбата продължаваше; огънят от пушките се виждаше. Ний хукнахме бегом през гьолища, трапове и плетища. Вече виждахме покривите на къщите пред нас, когато изстрелите оредяха и всичко утихна. Влязохме в селото и на всички страни извикахме паролата. Въоръжени селяни изскочиха от каменните сгради и ни поздравиха.

Една гръцка чета от петдесет души влязла в селото и отишла в къщата на председателя на местния комитет. Тези, които влезли в дома, били с маски. Председателят го нямало и те насилили да отвлекат децата и жените. Дигнала се тревога из селото, излязла селската милиция, на брой двадесет души, и от оградите на къщите открили огън срещу "Христовите войници". Сражението продължило около половин час, докато пристигнала милицията от съседното село. Като видели и нея, гърците почнали да бягат без всякакви правила за отстъпление и оставили пет души убити.

Ние повдигнахме един от тях; той беше висок, красив човек с брада; в чантата му имаше канцеларски материали. Беше явно, че това е секретарят на капитан Коста. От селяните беше убит само един човек.

Ние се върнахме веднага, като се опасявахме да не дойдат турските войници от Негуш. На другия ден научихме, че войниците били из селата и действали така, сякаш имало споразумение между командващия паша и капитан Коста.

Войските били влезли във всички села около Мориново, но по някаква "грешка" пристигнали малко по-късно, след нападението на гърците, и селата успели да изпратят своята милиция на помощ. Когато селяните се връщали, аскерът ги пресрещнал. Повечето успели да хвърлят пушките си зад храсталаците и плетищата, за да не бъдат обвинени, но пет души били хванати с оръжие и закарани във Воден. За чест на каймакамина, той ги освободил на следния ден.

– Аман от тези гърци – казвал той между своите хора.

След тази случка някаква мисъл занимаваше Лука. Системата на опожаряване и избиване била практикувана от гръцките чети от година насам. Само в района на Лука пострадали петнадесет села, защото давали поддръжка на революционното движение. В другите части на Македония било същото. Кой читател на европейските вестници не си спомня за клането в Загоричани през 1905 г.? 23 Жени и бебета били набождани на щикове посред бял ден от наемните войници на гръцката черква. С една сдържаност, породена от погрешно схващане на европейската цивилизация, Македонският революционен комитет беше забранил репресиите, като се надяваше с това да спечели симпатиите на общественото мнение, като че ли политиката се движи от такива човешки слабости. Лука познаваше света повече от своите колеги и схващаше тази грешка.

Тодор беше също замислен. Една вечер го поведох да се разхождаме. Подозирах, че буйни мисли бяха обхванали главата му.

– Лука – каза ми той с нисък глас – е много замислен. Иска ми се да му говориш. Ти имаш влияние върху него. Аз не смея да зачеквам тоя въпрос, преди да ме покани.

– Не познавам положението достатъчно, за да съдя – отговорих аз.

– Във всеки случай теоретически аз не мога да одобря репресии върху хора, които не са пряко виновни. Нали знаете, че не можем да се доберем до самите андарти.

Тодор ме погледна за момент.

– Не ме разбираш – отговори той. – Аз мисля като тебе. Палежът на къщите на невоюващите, дори никой да не бъде убит, не е по вкуса ми. Това не е борба – да оставим това на гърците и башибозука.

Аз заговорих с Лука. Той почувствува облекчение, че пръв засегнах болния въпрос.

– Да – каза той ядосан, – мисля да направя нещо. Акритас и неговите главорези се крият в мочурляците при гръцкото село Ниси. Те не са укрепени, но се крият в папура и самият дявол не може да ги намери. От Ниси вземат провизии, куриери и водачи. Ако изгорим селото, те ще избягат оттам. Може би тогава ще можем да ги срещнем в полето на открито сражение. Ако не мога да изловя тия влечуги, най-малко ще изгоря тяхното гнездо.