Чтение онлайн

Срещнахме и един стар ходжа, с широк халат и бяла чалма, придружен от малка група послушници, всички качени на магарета. Те също ни поздравиха приятелски:

– Да ви даде бог големи печалби! – каза старият белобрад ходжа. Наистина, мъчно можеше да се каже, че в тази страна цари ненавист и раздор. Всички са прости и добри хора; дори десетина пияни аскерлии около хана на едно село, през което минахме с голям страх от моя страна, се пошегуваха добродушно с нас. От една височина неочаквано се откри цяла Битоля, с червени покриви, между които стърчеха зелени дървета и бели куполи с тънки минарета. В крайната махала се извисяваха редица тополи. От ляво и дясно имаше кафенета с градини. Тук седяха и се разхождаха мъже и жени, облечени полуевропейски, офицери, момчета в кадетска униформа, стари мюсюлмани с луксозни чалми. Няколко невъоръжени войници се скитаха безцелно, примигваха и сякаш се подиграваха по наш адрес.

Премина колона от момичета, облечени в сиви униформи, след които вървяха две жени и един албанец гавазин. В дрехите на тези две жеви имаше нещо поразително познато и когато се разминавах с тях, долових отчетливо три думи "Далече ли е?" Това беше добре познатото ми произношение, което не бях чувал вече няколко години. Групата беше от американското мисионерско училище 34 . Положението ми обаче не позволяваше да се поддам на силното ни желание да се представя на моите две сънароднички. Това удоволствие не изпитах и след това.

Най-сетне стигнахме до октроата 35 , но чиновникът, който стоеше там, не ни обърна внимание и ние минахме в многолюдните тесни улици. Слязохме от конете и ги поведохме сред навалицата. Излязохме на главната улица, оттам през един мост, после по странични улици стигнахме в двора на един хан. Тук слугата ни взе конете, а ние се качихме в една стая. Дадохме книжата си на ханджията, а той сам отиде да ги предаде на надлежното място. След петнадесет минути се върна.

– Всичко е наред – прошепна той, – елате с мене.

Сандо и аз се сбогувахме с Ичо и неговия брат. Излязохме на улицата, като вървяхме малко по-назад от водача, уловени ръка за ръка, както младите селяни ходят из града.

Влязохме в една черква. Пред олтара десетина селяни тихо се молеха. Присъединихме се към тях и наведохме глава, като се кръстехме, щом чухме монотонната песен на свещениците. Когато минахме край вратата на черквата, един стар свещеник засегна лакътя ми. Обърнах се и го последвах в двора, оттам се промъкнахме през една странична врата и по тъмна стълба се качихме в стаята.

Почувствувах облекчение, че най-после играта бе свършила.

Тук историята ми прекъсва, може би в разрез с литературните изисквания, но по необходимост, за да даде място на сухи исторически факти, без които всичко преживяно може да се превърне в разказ за някаква безсмислена авантюра. Освен това те не са чак толкова сухи за човек, който има вкус към дворцови интриги, човешки страсти и алчност, маскирана с княжески одежди.

Когато революционната организация в Македония със своите безбройни членове и поделения стана влиятелен фактор във вътрешните работи на Европейска Турция, нейните ръководители решиха, че тя трябва да бъде представена в чужбина от Комитет на представителите 36 . Неговата задача беше да излага и разяснява на европейската общественост истинските цели на революционна Македония, да разсейва създалото се убеждение, че четите са разбойнически банди, а техните водачи – само жадни за плячка разбойници. 3а тази цел комитетът трябваше да издава всяка седмица свой печатен орган.

В Княжество България има 50 000 македонски емигранти, повечето от които са политически бежанци, потърсили убежище през границата между свои кръвни родственици, защото по своя произход българите и македонците са едно. Много от тези емигранти преуспяваха, някои бяха изключително богати, а други се бяха издигнали на високи правителствени постове. Ето защо съвсем естествено беше Комитетът на представителите да се установи в България, защото една от неговите функции беше да събира средства за каузата на революцията от преуспяващите македонци в България.

Изборът на председател на комитета не беше лесен. Той трябваше изцяло да се посвети на тази работа; останалите представители можеха да бъдат доброволни сътрудници, които не беше необходимо да изоставят работата си. Председателят обаче трябваше да умее да преговаря с министри, с представители на печата и дори да разменя приятелски реплики с чуждестранните дипломатически представители. Необходимо беше да бъде тактичен, енергичен и вещ в журналистиката. Също така трябваше той да бъде приемлив и за българските власти, защото през България преминаваше главният канал, през който военните снаряжения, закупувани в Австрия, биваха прехвърляни през границата в Македония. Този избор паднал върху блестящ млад офицер от българската армия – Борис Сарафов 37 , роден в Македония, добре образован, с изключителна интелигентност и обаятелна личност. Дори враговете на Сарафов не можеха да отрекат, че по време на избирането му той изглеждаше най-подходящият кандидат за поста.

На българския трон седеше един княз, също бивш офицер, амбициозен, властен и дипломат. Несъмнено на него му допадна личност като Сарафов. Съвсем естествено, в един толкова малък град като София, те се срещнаха и откриха, че имат общи интереси. Казах вече, че княз Фердинанд е амбициозен. Подобно на всички други принцове неговият поглед следеше какво става отвъд границите на държавата. Той виждаше един народ, откъснат от собствените му поданици само чрез произволни политически граници. Тези двама авантюристи се сближиха, търсейки помощ един от друг. Но за нещастие на Македония авантюристът на трона беше по-ловкият от двамата.

От самото начало Сарафов сякаш потвърди, че Комитетът е направил уместен избор. Като журналист той направи името на Македонския комитет известно в цяла Европа и дори в Америка. И тъй като скромността не спадаше към неговите качества, до днес много редактори вярват, че Сарафов беше ръководителят на революционна Македония. Но особено добре той се справи с нещо много по-важно: със събирането на средства от македонските емигранти в България.

В касата на революционерите започнаха да се стичат пари, а в Македония – манлихерови пушки. Младите водачи по места бяха изпълнен с ентусиазъм, поради което не проявяваха особено любопитство по какъв начин Сарафов осигурява средствата, нито имаха достатъчен административен опит, за да преценят значението на факта, че върху прикладите на манлихеровите пушки с изобразен българският държавен герб. Ако някои все пак разбереше, че това са държавни пушки, чийто брой е прекалено голям, за да бъдат откраднати, той не се замисляше върху това, че правителствата не правят подаръци, водени от сантиментални съображения. Преките участници в битките не разсъждават върху моралната страна на начините, по които те се снабдяват със средства за воюване.

Сарафов събра огромни парични суми. Онези, които преди даваха по един франк от любов към родината, сега даваха по два и повече, водени от други мотиви. Сарафов и неговите агенти бяха лаконични и категорични. Или ще дадеш, или ще умреш! Мнозина понесоха тази санкция, за да бъдат повлияни останалите. Разбира се, имаше и протести, но каква полза от тях, когато полицията е срещу теб. Както се вижда, разбирателството между Сарафов и княза даваше материални резултати. Естественото заключение е, че княз Фердинанд очакваше от това споразумение бъдещи придобивки. Междувременно успехите на Сарафов му даваха още по-голяма власт и той стана единственият представител на революционна Македония пред света извън турските граници.