Чтение онлайн

– А на другия ден – отговорих аз – всички европейски вестници ще съобщят преувеличено случката, ще кажат, че е имало убити жени и деца. Доброто мнение на Европа за вас ще бъде изгубено. Ще кажат: всички са еднакви – и гърци, и турци, и българи.

Аз бях готов да говоря още, но Лука ме прекъсна с усмивка, една добросърдечна усмивка, на която вече свиквах от няколко дни.

– Вие сте забавен – каза той, – напълно достоен за вашия съотечественик Марк Твен. Като разбивате старите традиции и едновременно ги защищавате с открито лице, струва ми се, че това е чисто американски хумор. Но, сериозно, драги приятелю, вие не говорите сега с Тодор. И вие, и аз сме се въртели из разни сфери, и двамата сме работили журналистика и сме били зад кулисите малко нещо. Колцина в Европа се колебаят къде да ни турят – при революционерите или при разбойниците, плячкаджиите. За всеки случай, това не ме задържа. Аз се колебая пред неприятния акт. Или, по-право, предпочитам да се справя с виновните хора. Ако можеш да ми кажеш как да се добера до гръцкия владика, няма да изгарям никакво село.

Все пак аз настоявах и го убедих без голяма мъка, защото той не по-малко от мене се отвращаваше от жестокостите.

Накрая той каза:

– Добре, няма да правим нищо. Но нападнат ли ни още веднъж, ще дойде нашият ред.

Ние се здрависахме.

Но аз се радвах много малко време на силата си да убеждавам. През нощта часовоят ни разбуди с викове. Веднага излязохме вън. Над тръстиката, в северна посока, небето беше румено и стълб черен дим и искри хвърчеха нагоре в тихата нощ. Чу се тежък гръм – динамитна бомба беше хвърлена.

Една от лодките на Апостол се вмъкна в нашето пристанище и пратеникът поиска 10 човека. Нападението ставаше на негова земя.

Ние трябваше да останем и да се пазим срещу възможни нападения по-близко до нас, защото гърците бяха минали блатото недалеч и това можеше да е хитрост, с която да отвлекат силите ни от островите. Пламъците, които се виждаха от дървото на часовия, почнаха да загасват. Имаше рядка стрелба. Тодор отиде при Апостол. Сутринта нашите хора се върнаха. Те видели гърци да се качват на лодките, които се отправили към Ниси. Дори не дочакали да отговорят на залпа от четата на Апостол. Две къщи в края на селото били опожарени, един селянин убит.

– Ще имаме и по-големи осветления – забеляза Лука. По-нататъшни диспути за мнението на Европа не станаха.

Легнахме да спим и се събудихме веднага след изгряването на слънцето. Наскоро населението в Караферия се беше организирало и преди една седмица бяха ни донесли подарък цяла дузина шишета с бира. Празните веднага се напълниха с газ. Всеки четник внимателно прегледа карабината си.

На обед двадесет и пет души се качиха в осем лодки – оставихме само шест души на поста. Апостол ни чакаше с хората си. Всички станахме петдесет и пет човека. Тодор отиде с пет лодки напред като патрул. Останалата част от флотата го следваше на няколкостотин метра назад; лодките пътуваха близо една след друга. Пътувахме на югозапад към отворените води на езерото Енидже, през места, които не приличаха на видените от мене досега. Нямаше никакви дървета, само блатиста трева, понякога тъй ниска, че можех да се изправям и да оглеждам тъмножълтото море от разиграна трева на километри наоколо. Макар да тикахме с пръти лодките, те се движеха бързо. Някъде тревата се губеше и водният път се откриваше широко пред нас.

Бяхме обхванати от нервно веселие. Подмятахме шеги за македонската флота и за адмиралите, Лука и Апостол. Давахме заповеди на моряшки език.

Следобед, към три часа, навлязохме в широка пълноводна река, по която плавахме около два часа, носени от течението. Един час преди залез пак навлязохме сред блатната трева и скоро стигнахме малък остров, на който се виждаха обгорелите греди на една колиба. Тук слязохме, за да вечеряме хляб и сирене и да починат гребците. Бяхме близо до местоназначението. Никой не говореше високо, шепнехме само. Лука предаде последните наставления; паролите бяха "Македония" и "Свобода", който не отговори на втората дума след първата в тъмнината, да се счита враг.

Беше вече мръкнало, когато бавно се раздвижихме по блатото между ниския папур. Прави в лодките, ние можехме да виждаме подножието на един хълм; после, не по-далеч от 600 – 700 метра, видяхме къщи и хора, които се движеха между тях.

Нашата лодка вървеше напред. Лука, Апостол и аз бяхме заедно, момчето, което гребеше, било рибар из тия места. То полека ни удари о един насип, вдаден в езерото. Другите лодки бързо се наредиха край него и спряха на сушата. Всички изскочиха и се събраха на пътеката към височината на насипа. Пълна, червена луна се показваше.

Тръгнахме и след няколкостотин крачки излязохме на една поляна. Пътят вървеше успоредно с брега. Една пътека се отклоняваше към селото.

Апостол и неговите хора тръгнаха към горната част, а Лука със своите двадесет човека се отправи към долната част на селището. Всеки четник носеше шише с газ в лявата си ръка. Осем души тръгнахме няколко метра напред по главния път и залегнахме там, да не ни изненада аскерът, който беше на гарнизон в едно село, половин час далече.

Щом легнахме в праха на пътя, чух зачеващия лай на кучета, които усещаха наближаването на чужденци. Някъде в полето овчар подсвиркваше на стадото си. При пълната светлина на луната видяхме покривите на къщите, но никъде не можах да видя тъмните фигури, които знаех, че се движат из селото. Настъпиха мъчителни минути на очакване.

Сърцето ми трепна. Едно светло кълбо пропълзя по стената на някаква къща, разшири се, блесна и избухна в голям огън. Виенето на кучетата не оставяше да се чуят други викове. Последваха три залпа от манлихерови пушки.

В долния край на селото почна да гори друга къща; първата изгаряше в бесни пламъци. Покривът й падна глухо, като изпрати нагоре облак от искри. Чувахме ясно пращенето на пламъците и шумния рев на тая пещ. На зловещия фон се виждаха силуетите на бягащи хора. Запалиха се почти всички къщи. В една от тях почнаха да пукат с адски трясък взривни вещества. Избухнал бе един от складовете на капитан Коста. Над главите ни се носеше голям червен облак от дим и искри.

Времето не се усеща при такива събития. Може би бе изминал час. Цялото село гореше в един пламък, който гърмеше и се развяваше. В това време, ние, осемте, бяхме зрители. Страшното бездействие ме правеше чувствителен към мисълта за аскера. Аз поглеждах ту в пожара, ту към пътя отзад. По едно време видях един блясък, чу се остър и силен гръм. Помня, че извиках.

– Идиотите! Защо не се върнат! Ето го аскера върху ни!

Екна залп. Не беше от манлихери.

– Не е аскерът! – извика Антон, който беше до мене. – Гърците са.

Веднага скочихме на крака. Капитан Коста беше дошъл.

От селото се чу втори залп, или по-скоро отделна бърза стрелба на много хора, защото нашите бяха пръснати. Ние, осемте, не отговорихме, а бързо се отдалечихме по пътя, за да вземем позиция, преди да бъдем открити. Легнахме по гърди. От ляво манлихерите продължаваха да крякат, удавени от гърма на гръцките пушки "гра". От тяхното стреляне заключавахме, че гърците не са повече от нас. Стрелбата стана обща. Чувахме свистенето на куршумите и техните удари по стените на къщите.

Гърците не напредваха, държаха се на пътя край нас, като целяха навярно да ни пресекат отстъплението към лодките. Тогава осемте започнахме да стреляме лудешки бързо, за да направим впечатление, че сме многобройни. Свистенето на куршумите се насочи към нас, прелиташе над главите ни като фученето на орляк металически птици. Някои куршуми се забиваха в калището наоколо.

Внезапно гръцкият огън отслабна и съвсем секна. Далече някъде, но не от селото, се чуха глухи изстрели.

– Това е аскерът – извика един от нашите хора.