Чтение онлайн

Нещо повече от поражение — позор. И все пак, дори Жоанвил не говори за събитието в този смисъл. Случва се, в тези неща се крие цялата прелест на войната. Под перото на господин Дьо Жоанвил много от сраженията се превръщат в изящни балети с някоя глава, която се търкулва, много молитви към Господа Бога и някоя кралска сълза, пролята за верния поданик, но всичко това сякаш снето на цветен филм, с множество алени конски покривала, позлатени юзди, блясък на шлемове и мечове под жълтото слънце на пустинята и пред яркосиньото море. А може би Тамплиерите са виждали именно така своята всекидневна касапница?

Погледът на Жоанвил се плъзга нагоре или надолу според това дали той самият пада от коня си, или отново го възсяда, и фокусира само отделни сцени. Общият план на битката му убягва, всичко се свежда до поединични схватки, често със случаен изход.

Жоанвил се втурва да помага на граф Дьо Ванон, един неверник набучва коня му с копието си, конят пада на колене, Жоанвил литва над главата му, скача на нозе с меч в ръка и месер Ерар дьо Сивре („Мир на праха му!“) му вика да се скрие в близката порутена къща, един сарацински разезд буквално ги изпотъпква, но те се вдигат невредими, стигат до къщата, залостват се там, онези ги обсипват отгоре с дъжд от копия. Рицарят Фредерик дьо Лупе е улучен в гърба „и раната му е такава, че кръвта бликва като от отпушена бъчва“, а Дьо Сивре получава един удар с меч през лицето, „от който носът му увисва над устата“. После пристига подкреплението, излизат от къщата, изместваме се в друга част на полето, други сцени, нови убити и спасени в последния миг, нови молитви на висок глас към светците. И ето че благородният граф Дьо Соасон вика, сочейки наляво и надясно: „Господин Дьо Жоанвил, за Бога, да оставим тая паплач да крещи, нали ще трябва да разправяме за днешния ден, когато се върнем сред дамите!“ А кралят иска новини за своя брат, проклетия граф Д’Артоа, и отец Анри дьо Роне, магистър на Гостоприемниците, му отговаря, че „новините са добри, понеже е сигурно, че граф Д’Артоа е в рая“. Кралят казва „да славим Бога за всичко, което ни праща“ и едри сълзи му капят от очите.

Така че колкото и богоугодни да са кръвожадните цели, всичко това не е винаги балет. Загива върховният магистър Гийом дьо Сонак, изгорял жив в гръцкия огън; поради смрадта на труповете и недостига на храна армията на свети Луи е покосена от скорбута и отстъпва без ред. Кралят е изтощен от дизентерията дотам, че трябва да си разцепи гащите, за да не губи време в битката. Дамиета е изтървана, кралицата трябва да преговаря със сарацините и им плаща петстотин хиляди френски лири, за да си спаси живота.

Но при кръстоносните походи влизат в действие богословските мошеничества. В Сен Жан д’Акр Луи е посрещнат триумфално и целият град му устройва грамадна процесия с участието на целия клир, на всички дами и деца. Тамплиерите обаче знаят как стоят нещата и търсят начин да влязат в преговори с Дамаск. Луи узнава за това и понеже не търпи да го прескачат, посрамва новия върховен магистър пред мюсюлманските посланици; върховният магистър си взима назад думата, която е дал на враговете, коленичи пред краля си и го моли за прошка. Не може да се каже, че рицарите са се сражавали зле или користно, но френският крал ги унижава, за да утвърди властта си, по същия начин, по който, пак за да утвърди властта си, половин век по-късно неговият син Филип ще ги прати на кладата.

В 1291 година Сен Жан д’Акр е превзет от маврите и всички жители на града са изклани. Това е краят на Йерусалимското християнско царство. Орденът на Тамплиерите е по-богат, по-многоброен и по-могъщ от всякога, но вече ги няма земите на Божи гроб, заради чиято защита Орденът е бил създаден.

Живеят разкошно в своите манастири, пръснати из цяла Европа, и в Парижкия Храм. И още мечтаят за славното време на Йерусалимския, за прелестната църква Света Мария Латеранска с нейните съзвездия от параклиси, набори от трофеи и наоколо, ковачници, сарачници, тъкачници, хамбари, конюшня с две хиляди коня, цяла армия от слуги, оръженосци, коняри с червени кръстове на белите плащове, султански пратеници с големи тюрбани и златни шлемове, поклонници, стражи и бойци, и радостта от съкровищата, пристанището, от което препращали заповеди, нареждания и стоки от островите, от бреговете на Мала Азия към замъците в родината…

Край на всичко това, мили мои Тамплиери!

Онази вечер в „Пилад“, вече на петото уиски, забелязах, че Белбо ме е подвел и че съм сънувал въодушевено (какъв срам!), и то на висок глас — навярно съм разказал вълнуваща история, изпълнена със страст и съчувствие, защото очите на Долорес блестяха, а Диоталеви, изпаднал в безразсъдство от поредния тоник, бе обърнал поглед към далеч не сефиротския таван на бара и мърмореше:

— А може би са били всичко едновременно, и погубени души, и светци, и коняри, и рицари, и банкери, и герои…

— Разбира се, че са били странни, добави Белбо. — Но вие, Казобон, май че ги обичате?

— Аз пиша дипломна работа за тях, а този, който пише дипломна работа за сифилиса, в края на краищата започва да обича и бледата спирохета.

— Прекрасно като на филм, въздъхна Долорес. — Но за съжаление трябва да тръгвам, имам да ксерографирам позивите за утре сутринта. Ще ходим към заводите „Марели“.

— Блазе на теб, че можеш да си го позволиш, каза Белбо, протегна уморено ръка към косите й и я погали. После поръча, както заяви, последното уиски.

— Почти полунощ е. Но не го казвам заради хората, а заради Диоталеви. Все пак да завършим тази история, искам да науча за процеса. Защо, как, кога…

— Cur, quomodo, quando, съгласи се Диоталеви. — Продължавайте.

Процес, пълен с недомлъвки, противоречия, загадки и нелепости. Най-силно впечатление правят нелепостите и тъй като са необясними, съвпадат със загадките. В онези щастливи дни смятах, че глупостта създава загадката. И преди няколко дни в Перископа си мислех, че най-ужасяващи са загадките и понеже изобщо не се изясняват, се превръщат в лудост. Но сега си мисля, че светът е една благотворна загадка, която нашата лудост прави ужасяваща, защото се стреми да тълкува света според своята истина.

Тамплиерите оставали без цел. Или по-точно, превърнали средствата в цел — управлявали безмерните си богатства. Естествено е един всевластен монарх като Филип Хубави да ги гледа с лошо око. Как може да се държи под контрол един толкова могъщ орден? Магистърът бил с ранг на наследствен принц, командувал войска, управлявал огромни имоти, бил избран като император и разполагал с абсолютна власт. Френското съкровище не било в ръцете на краля, а се пазело в Парижкия храм. Тамплиерите били собственици, управители и настойници на една текуща сметка, която само формално се водела на краля. Приемали влогове, плащали, оперирали с лихви, действували като голяма частна банка, но с всички привилегии и свободи на държавно предприятие. Самият кралски ковчежник бил Тамплиер. Как да се царува при тези условия? Когато не можеш да ги победиш, направи ги свои съюзници. Филип пожелал да бъде обявен за почетен Тамплиер. Отговорът бил отказ. Обида, която кралят не могъл да преглътне. Обърнал се към папата с искане да слее Тамплиери и Гостоприемници и да постави новия орден под контрола на един от неговите синове. Магистърът на Храма, Жак дьо Моле, пристигнал тържествено от Кипър, където вече живеел като монарх в изгнание, и представил на папата меморандум, в който се преструвал, че анализира предимствата, но всъщност подчертавал недостатъците на сливането. Без капка срам Моле отбелязвал между другото, че Тамплиерите били по-богати от Гостоприемниците и че сливането би помогнало на едните да станат по-богати за сметка на другите, което би нанесло тежка обида на неговите рицари. Моле спечелил първия рунд от играта, която започнал, и делото било изпратено в архив.

Оставала само клеветата и в това отношение кралят имал силни козове. Слухове за Тамплиерите отдавна вече циркулирали. Как са изглеждали тези „колониалисти“ в очите на достопочтените французи, които ги виждали наоколо си да събират десятъка и да не дават нищо в замяна, нито дори, от определен момент нататък, собствената си кръв като пазачи на Божи гроб? И те били французи, но не напълно, по-скоро нещо като „имигранти“. Дори не криели екзотичните си навици и не се знаело дали не говорят помежду си на езика на маврите, който им бил по-близък. Били монаси, но проявявали публично извратените си нрави и не случайно няколко години по-рано папа Инокентий III бил принуден да напише една вула — „За безсрамието на Тамплиерите“. Били дали обет за бедност, а демонстрирали блясъка на аристократична каста, алчността на новоизлюпено търговско съсловие, наглостта на мускетари.