Чтение онлайн

— Като Господ-Бог…

— Чакай, чакай… Я да видим, значи Матей, Лука, Марк и Йоан били четирима веселяци, които се събрали някъде и решили да изиграят шега, като измислят една личност, уговарят се в общи линии за основните факти и после, давай, за останалото всеки е свободен, а след това ще се види кой е съчинил най-сполучливия разказ. И така, четиримата приятели се събират, разменят си писанията и започват да се критикуват един друг: Матей е най-правдоподобен, но набляга прекалено много на историята с пророка. Марк се е справил доста добре, но е малко разхвърлян, Лука е най-елегантен, трябва да му се признае, Йоан прекалява с философията… Но, общо взето, книгите се харесват, тръгват от ръка на ръка и когато четиримата си дават сметка какво става, вече е късно. Павел вече е срещнал Иисус по пътя за Дамаск. Плиний започва своята анкета по заповед на разтревожения император, цял куп апокрифи твърдят, че и те знаят сума подробности… Ти, апокрифен читателю, мое подобие, мой братко… 166 Петър се навива, изживява се насериозно, Йоан заплашва, че ще разкрие истината, Петър и Павел го залавят, оковават го на остров Патмос и горкичкият получава халюцинации: вижда скакалци на рамката на леглото, накарайте тези тръби да млъкнат, откъде иде тази кръв… И се пуска слух, че пие, че е от склерозата… А ако наистина е станало по този начин?

— Така е било. Чети Фойербах вместо тези книжки.

— Ампаро, съмва се вече.

— Ние сме луди.

— „Зората с пръсти на Розенкройцери леко милва вълните…“ 167

— Да, добре. Това е Йеманжа, чуваш ли я?

— Готова ли си за една розенкройцерска тайна?

— Един тинтинабулум ли?

— Ти си моята „Бягаща Аталанта“.

— О, моя Вавилонска куло…

— Искам Златното руно, бледо и розово като морска раковина… 168

— Шш-т… Silentio post clamores.

Върнахме се в Рио и аз отново се залових за работа. Няколко дни по-късно в едно седмично списание прочетох за съществуването на някакъв Древен и Всеприет Орден на Розенкройцерите. Предложих на Ампаро да отидем да хвърлим едно око и тя се съгласи, макар не твърде охотно.

Седалището на Ордена се намираше в малка улица, отвън имаше витрина с гипсови статуетки, изобразяващи Хеопс, Нефертити, сфинкса.

Оказа се, че тъкмо този следобед е организирана лекция: „Розенкройцерите и умбандата“. Ораторът беше някой си професор Браманти, референт на Ордена за Европа, таен кавалер на Великия Областен Приорат на Родос, Малта и Тесалия.

Решихме да влезем. Вътре обстановката беше по-скоро неуютна, стените бяха украсени с тантристки миниатюри, представящи змията Кундалини, онази, която Тамплиерите искали да разбудят с целувката по задника. Казах си, че в края на краищата не си е струвало да прекосявам Атлантическия океан, за да открия един нов свят, след като съм могъл да намеря същите неща в седалището на Пикатрикс.

Зад маса с червена покривка и пред немноголюден и доста сънлив президиум беше застанал този Браманти, едър човек, който, ако не беше толкова як, щеше да прилича на тапир. Вече беше започнал да говори, доста красноречиво, но не отдавна, защото беше стигнал само до Розенкройцерите от седемнадесетата династия, от времето на Амозис I.

Четирима Тайни Властелини наблюдавали еволюцията на една раса, която двадесет и пет хиляди години преди основаването на Тива била породила цивилизацията на Сахара. По тяхно внушение фараонът Амозис основал Великото Бяло Братство, пазител на онази мъдрост отпреди Потопа, с която египтяните били на „ти“. Браманти твърдеше, че притежавал документи (естествено, недостъпни за простосмъртните), които датирали от времето на мъдреците от Храма на Карнак и били от техните тайни архиви. Символът на розата и кръста бил освен това измислен от фараона Ехнатон. „Съществуват хора, които притежават този папирус, заяви Браманти, но не ме питайте кои са те.“

В лоното на Великото Бяло Братство били възпитавани Хермес Трисмегист, чието влияние върху италианския Ренесанс е не по-малко безспорно от това на Гносиса от Принстън 169 , Омир, друидите от Галиите, Соломон, Солон, Питагор, Плотин, есеите, терапевтите, Йосиф Ариматейски, който отнесъл свещения Граал в Европа, Алкуин, крал Дагобер, свети Тома, Бейкън, Шекспир, Спиноза, Якоб Бьом, Дебюси, Айнщайн. Ампаро ми прошепна, че според нея липсвали само Нерон, Йероним, Панчо Вила и Бъстър Кийтън.

Що се отнасяло до влиянието на първоначалните Розенкройцери върху християнството, Браманти подчерта за тези, които още не успявали да се съсредоточат, че не случайно според легендата Христос е умрял на кръста. Мъдреците от Великото Бяло Братство били същите, които основали първата масонска ложа по времето на цар Соломон. Това, че Данте бил Розенкройцер и масон, както между другото и свети Тома, било изписано от ясно по-ясно в неговото творчество. В песни XXIV и XXV от „Рай“ се разчитали както тройната целувка на принцеса Розенкройц, така и пеликанът, белите туники (същите като тези на старците от Апокалипсис), трите теологични добродетели от масонските капитоли (Вяра, Надежда и Милосърдие). Цветето, символ на Розенкройцерите (белоснежната роза от песни XXX и XXXI), е било възприето от Римската църква като образ на Майката на Спасителя. И ето го обяснението на мистичната роза от католическите химни.

А това, че Розенкройцерите са прекосили средните векове, било доказано не само от тяхното проникване сред Тамплиерите, но и от много по-красноречиви документи. Браманти цитираше някой си Кизветер, който в края на миналия век доказал, че Розенкройцерите от Средновековието били произвели четири квинтали злато за принца електор на Саксония, като „веществено доказателство“ за това била страницата от трактата „Химическо зрелище“, публикуван в Страсбург през 1613 година. Малцина обаче били забелязали връзката на легендата за Вилхелм Тел с Тамплиерите. Вилхелм Тел издялал своята стрела от клонка чемшир, растение от арийската митология, и уцелил ябълката, символ на третото око, активизирано от змията Кундалини, а знаело се, че арийците идват от Индия, където по-късно щели да отидат да се скрият Розенкройцерите, когато напуснели Германия.

А що се отнасяло до различните движения, които претендирали, че се присъединяват, макар и доста по детински, към Великото Бяло Братство, Браманти отдели като най-правоверно „Розенкройцерско приятелство“ на Макс Хайндъл, но само защото в тези среди бил формиран Алън Кардек. Всички знаели, че Кардек е бащата на спиритизма и че от неговата теософия, която почита досега с мъртвите, се е формирала духовността на умбандата, славата на аристократична Бразилия. В тази теософия „аум банда“ бил санскритски израз, който означавал божественото начало и източникът на живота. („Отново са ни подлъгали, измърмори Ампаро, значи дори умбандата не е наша дума, само звученето й е африканско“.)

Коренът бил „аум“ или „ум“, което било всъщност будисткият „ом“, името на Бога в адамовия език. „Ум“ е сричка, която, ако се произнесяла правилно, се превръщала в могъща „мантра“ и пораждала хармонични флуидни течения в психиката чрез „сиакрата“ или фронталния плексис.

— А какво е фронтален плексис? — запита ме Ампаро. — Може би някаква неизлечима болест?

Браманти уточни, че било необходимо да се прави разлика между истинските Розенкройцери, наследници, естествено тайни, на Великото Бяло Братство, като например Древния и Всеприет Орден, чийто скромен представител бил той, от една страна, и от друга, розокръстниците, тоест всички онези, които поради лични интереси се вдъхновявали от розенкройцерската мистика, без да имат право на това. Препоръча на слушателите си да не се доверяват на никой розокръстник, който се представя за Розенкройцер.