Чтение онлайн

— Какво правиш? Вече не идваш при нас, заговори ме един.

— Кои сте вие сега? — Погледна ме, сякаш не ме беше виждал сто години.

— Служите на държавата, така ли?

По-добре да си бях държал езика зад зъбите.

Реших да си измисля някаква работа. Съзнавах, че разполагам с доста знания, наистина разпокъсани, но бях в състояние да ги свържа помежду им само за няколко часа в някоя библиотека. Тъй като всеки човек трябваше да има някаква теория, при заминаването си аз страдах, че нямам такава. Когато се върнах, беше необходимо само да боравя с понятията и всички ме гледаха със зяпнала уста, а още по-добре беше, че това, което говорех, не беше актуално. Дори в университета, където се отбих да разбера дали няма някоя работа за мен. Залите бяха спокойни, студентите се мяркаха по коридорите като призраци, разменяйки си зле съставени библиографии. А аз умеех да правя библиографии.

Един ден някакъв четвъртокурсник ме взе за преподавател (преподаватели и студенти по онова време вече бяха на една възраст) и ме запита какво е написал онзи лорд Сандос, цитиран в лекцията за цикличните кризи в икономиката. Обясних му, че е герой на Хофманстал 186 , а не икономист.

Същата вечер отидох на сбирка на стари приятели и се срещнах с едно момче, което работеше в издателство. Постъпил като редактор, след като издателството престанало да публикува романите на френските колаборационисти, за да се посвети на албански политически текстове. Открих, че още се издават политически книги, но вече в правителствената линия. И все пак от време на време публикували добри философски трудове. „Предимно класика“ — уточни той и продължи:

— Впрочем ти, който си философ…

— Благодаря ти, но за съжаление не съм.

— Е, хайде, ти знаеше всичко по онова време. Сега преглеждам превода на един текст за кризата на марксизма и там има един цитат от някой си Анселм Кентърбърийски. Кой е той? Не го намерих дори в големия речник на авторите.

Обясних му, че става дума за Анселмо от Аоста, но че англичаните го наричат така, защото винаги се правят на интересни.

И тогава дойде просветлението: аз имах професия. Реших да основа агенция за културна информация.

Нещо като детектив в областта на знанието. Вместо да кисна по нощни барове и кръчми, щях да посещавам библиотеки, книжарници, университети. И освен това да си стоя в кабинета, с крака на масата и картонена чаша уиски в ръка, купена от бакалницата на ъгъла. Звъни телефонът и ти казват:

— Превеждам книга и се зъпънах на някой си Мутакалмин. Не мога да го открия.

Ти също не го знаеш, но това не е важно. Искаш два дни срок. Отиваш в библиотеката, почваш да ровиш в каталозите, почерпваш с цигара чиновника от информационната служба, улавяш някаква следа. Вечерта каниш в бара един асистент по ислямистика, замайваш го с една бира и той ти дава търсената информация, ей така, за нищо. После се обаждаш на клиента:

— Мутакалимуните са радикални мюсюлмански теолози от времето на Авицена, твърдели, че светът е нещо като прашец от случайности и се споява във форми само при някакъв мигновен и случаен акт на божията воля. Достатъчно било Бог да се разсее за момент, и вселената щяла да се разпадне. Чиста анархия на атомите, без всякакъв смисъл. Стига ли ви? Търсих три дни, вие ще решите…

Имах късмет да намеря две стаички с кухня в една стара сграда, наистина доста далече от центъра, в която вероятно някога са се помещавали канцелариите на вече несъществуваща фабрика. Бяха я ремонтирали и превърнали стаите в множество малки апартаменти, които излизаха на дълъг коридор. Моят се намираше между една агенция за недвижими имоти и една лаборатория за препариране на животни („А. Салон — таксидермист“). Приличаше на американски небостъргач от тридесетте години, чувствувах се като Марлоу, само дето нямах остъклена врата. Намерих една кушетка за втората стая, първата до входа подредих като офис. В два шкафа започнах оттук-оттам да събирам енциклопедии, речници, справочници, каталози. По принцип бях решил да направя компромис със съвестта си и да приемам поръчки за дипломни работи на отчаяни студенти. Не беше трудно, трябваше само да отида и да препиша дипломните работи отпреди десет години. Освен това приятели от издателства ми пращаха ръкописи на чуждестранни книги за рецензии, естествено, най-неприятните и срещу минимално заплащане.

Но трупах опит, знания и нищо не изхвърлях. Събирах всичко. Не си мислех да вкарвам данните в компютър (точно тогава излизаха на мода и Белбо щеше да е сред пионерите), използувах най-занаятчийски методи, но си бях изработил нещо като памет, направена от тънки картончета с индекси. Кант… небулоза… Лаплас, Кант… Кьонигсберг… седемте моста на Кьонигсберг… теореми на топографията… Приличаше на онази игра на асоциации, при която само с пет междинни понятия трябва да преминеш от „салам“ до „Платон“. Например: салам — свиня — четина — четка — картина — идея — Платон. Фасулска работа. Дори най-идиотският ръкопис ми носеше двадесетина картончета за моята „верига на свети Антоний“ 187 . Системата беше стройна; мисля, че беше същата, каквато използуват тайните служби: няма по-важни информации, силата е в общата подредба и чак след това в откриването на връзките. Връзки има винаги, само да искаш да ги откриеш.

След като работих така около две години, се почувствувах удовлетворен от себе си. Забавлявах се. А междувременно бях открил Лия.

Лия. Сега с отчаяние се сещам за нея, но можех да не я срещна никога и щеше да е по-зле. Бих искал да е тук, да ме държи за ръка, докато възстановявам етапите на моя провал. Защото тя ме беше предупредила. Но трябва да останат извън тази история, тя и детето. Надявам се, че ще отложат връщането си, че ще пристигнат, когато всичко е свършило, стига всичко най-сетне да свърши.

Беше 16 юли 1981 година. Милано постепенно се обезлюдяваше, справочната зала в библиотеката беше почти празна.

— Да знаете, че том 109 го взимам аз.

— Защо тогава сте го оставили на шкафа?

— Отидох до масата да си видя бележките.

— Това не е извинение.

И нагло отнесе въпросния том на своята маса. Седнах срещу нея и се помъчих да съзра лицето й зад косите.

— Как успявате да четете, след като не е на азбуката на слепите?

Вдигна глава и аз не разбирах къде е лицето, къде — тилът й.

— Какво? — попита.

— А, виждам прекрасно. Но за да го каже, повдигна косите си — имаше зелени очи.

— Имате зелени очи, казах.

— Май че да. Защо? Лошо ли е?

— О, не. Но пак ги скрихте.

Така започна.

— Яж, че си слаб като клечка, каза ми тя вечерта. В полунощ бяхме още в гръцкия ресторант близо до „Пилад“ с почти разтопена свещ, забучена в гърлото на бутилка, и си бяхме разказали почти всичко един за друг. Упражнявахме сходни професии, тя проверяваше думи по енциклопедии.

Имах чувството, че трябва да й кажа нещо. В дванадесет и половина отметна косите си, за да ме погледне по-добре, а аз насочих към нея показалец, като държах палеца си вдигнат, и казах: „Пум“.

— Страшно, отвърна ми тя.

— И аз.

Така станахме плът от една плът и от онази вечер нататък за нея аз бях вече Пум.

Не можехме да си позволим нова къща, спях при нея, а тя често идваше при мен в офиса или ходеше „на лов“, защото беше по-добра от мен в откриването на следите и умееше да ми подсказва ценни логически връзки.

— Струва ми се, че архивите за Розенкройцерите са полупразни, казваше ми тя.

— Трябва да ги погледна тези дни, това са записки от Бразилия…

— Не забравяй да ги свържеш с Йейтс 189 .

— Че какво общо има Йейтс?

— Има общо, разбира се. Четох, че бил член на някакво розенкройцерско общество, наречено „Утринна звезда“.

— Какво щях да правя без теб!

Отново започнах да посещавам „Пилад“, защото представляваше нещо като борса на труда — там намирах клиенти.