Махалото на Фуко
Шрифт:
— Пръсването на Съдовете е огромно бедствие, казваше с тревога Диоталеви.
— Няма по-невъзможно нещо за живеене от един несъвършен свят. Навярно още от създаването си космосът е носел някакъв недъг, който и най-мъдрите равини не са могли да обяснят. Може би в момента, когато Бог е издишал, в първоначалния съд са останали капки мазнина, някаква материална утайка, ресхиму, и Бог вече се е излял заедно с тази утайка. Или пък раковините, келипот, първоначалата на разорението, подло са подготвяли своята клопка.
— Гадна паплач са тези келипот, коментираше Белбо, агенти на сатанинския доктор Дракула… И после?
— После, обясняваше търпеливо Диоталеви, в светлината на строгия съдник, Гевура, наричана още Пахад, Ужаса, сефирата, където според Исаак се проявява Сляпото Зло, раковините приемат реално съществуване.
— И са сред нас? — запита Белбо.
— Огледайте се, отвърна Диоталеви.
— Но излиза ли се оттам?
— По-скоро се влиза отново, каза Диоталеви.
— Всичко е еманация на Бога вследствие свиването на цимцума. Нашият проблем е да постигнем тиккуна, връщането, възстановяването на Адам Кадмон 182 . Тогава ще съградим отново цялото в равновесната структура на парсуфим, или по-точно формите, които ще заместят сефирите. Въздигането на душата е като копринена връв, благодарение на която искрената вяра ще намери пипнешком в мрака пътя към светлината. Така във всеки миг светът, комбинирайки буквите на Тората, се стреми към преоткриването на естествената форма, което ще му позволи да излезе от ужасяващия хаос.
182
Адам Кадмон — според кабалистите — Първочовекът, такъв, какъвто е бил замислен от Бог преди сътворяването на видимия свят.
И това правя аз сега, посред нощ, в неестествената тишина на тези хълмове. Но онази вечер в Перископа още се чувствувах обвит в лигавата слюнка на раковините, които усещах наоколо си, невидими студенокръвни охлюви, инкрустирани в кристалните съдове на Музея, скрити между барометри и ръждясали часовникови колела, застинали в глуха неподвижност. Мислех си, че ако е имало пръсване на съдове, първата пукнатина навярно се е получила онази вечер в Рио, по време на ритуала, но експлозията е станала при връщането ми в родината. Бавно, безшумно, така, както всички се озоваваме в тинята на грубата материя, където червейоподобни същества се разгъват в едно неистово съвкупление.
Върнах се от Бразилия, без да зная кой съм. Наближавах тридесетте. На тази възраст баща ми е бил вече баща, знаел е кой е и къде живее.
Докато аз бях далече от страната си, а в това време в Италия се бяха случили важни събития, живеех в един надъхан с невероятни неща свят, където новините от Европа пристигаха с ореола на легендата. Малко преди да напусна другото полукълбо, си позволих една разходка със самолет над горите на Амазония и в самолета ми попадна местен вестник, вероятно купен от някой пътник при кацането ни във Форталеса. На първата страница се мъдреше снимката на човек, когото познавах от времето, когато се наливаше с бялото вино на Пилад. Текстът отдолу гласеше: „Това е мъжът, който уби Моро“.
Естествено, както разбрах по-късно, не той беше убил Моро. Ако имаше зареден пистолет, той по-скоро би стрелял в ухото си, за да провери как функционира. Просто се намирал в един апартамент, когато полицията нахлула, а там, под леглото, друг бил скрил три пистолета и два пакета експлозив. В нетрезво състояние седял на леглото, защото то било единствената мебел в тази стая, която група бивши участници в шестдесет и осма наели, за да задоволяват плътските си желания. Ако не е била украсена само с един афиш на „Инти Илимани“ 183 , тази стая можела да мине за обикновена гарсониера. Един от групата бил свързан с някаква въоръжена организация, но останалите не знаели, че финансират такова гнездо. Така всички били задържани за една година.
183
„Инти Илимани“ — известен латиноамерикански състав от шестдесетте години.
Твърде неясна ми беше Италия от последните години. Бях я напуснал пред прага на големи сътресения, почти с чувство за вина, защото бягах в момент на разчистване на сметки. Заминах в момент, когато можех да позная политическите позиции на всеки само по тона на гласа му, по строежа на фразата му, по определени цитати. Върнах се, но вече не разбирах кой с кого е. Не се говореше за революция; тези, които обявяваха, че са наляво, цитираха Ницше и Селин 184 , а десните списания подкрепяха борбата за независимост на Третия свят.
184
Луи Фердинан Селин (1894–1961) — френски писател, силно оспорван заради антисемитските и колаборационистките си възгледи.
Отидох в „Пилад“, но се почувствувах на чужда територия. Билярдът още стоеше, видях почти същите художници, но младежката фауна се бе променила. Научих, че някои от посетителите са открили школи за трансцендентална медитация и макробиотични ресторанти. Запитах дали някой не е открил заведение за умбанда. Не, явно бях изпреварил събитията, разполагах с още непознати знания.
За да поддържа „историческото“ ядро, Пилад беше закупил още един флипер стар модел, от тези, които вече приличаха на копия, направени от Лихтънстейн 185 , и се купуваха на едро от антикварите. Но до него, наобиколени от най-младите, бяха наредени други машини, със святкащи екрани, по които плаваха на ята механични ястреби, камикадзета на Космоса, или пък някоя жаба подскачаше напред-назад, издавайки пискливи звуци на японски. „Пилад“ се беше превърнал в едно безумно мигане на зловещи светлини и може би пред екрана на Галактиката бяха преминали и пратениците на Червените бригади, изпълнявайки мисията си да събират привърженици. Но е трябвало да изоставят флиперите, защото, естествено, не може да се играе на флипер, когато на пояса си имаш пистолет.
185
Рой Лихтънстейн — американски авангарден художник.
Това го знаех от по-рано, от момента, когато проследих погледа на Белбо, който не се отделяше от Лоренца Пелегрини. Прозрях донякъде това, което Белбо бе разбрал много по-добре и което открих в един от неговите файлове. Лоренца не се споменава в него, но е ясно за кого става дума: само тя играеше на флипер по този начин.
На флипер се играе не само с ръцете, но и със слабините. При флипера въпросът не е да спреш топчето, преди да хлътне в крайната дупка, нито да го изстреляш обратно до центъра с остър шут на защитник, а да го накараш да се забави най-горе, където светлинните мишени са по-нагъсто, като се отблъсква от една в друга, въртейки се объркано и бясно, но сякаш по твоя воля. А това се получава не чрез ударите на топчетата, а като предаваш трептения на цялата каса, и то така нежно, че флиперът да не ги усеща и да не се раздрусва целият. Това може да се прави само със слабините и по-точно с една игра на бедрата, така че слабините да не блъскат, по-скоро да се отъркват — като удоволствието от приближаването на оргазма. И всъщност ако тазът се движи естествено, тласъкът се дава от седалищните мускули, но тъй нежно, че той достига до слабините вече притъпен както при билколечението, при което лечебният ефект е толкова по-силен, колкото по-дълго разклащаш течността в епруветката, прибавяйки все нови порции вода, докато веществото се разтвори окончателно в нея. И ето, слабините придават на касата съвсем слаб ток, флиперът реагира на този ток, без да нервничи, топчето тръгва привидно против инерцията, против гравитацията, против законите на динамиката, против хитрините на конструктора, който е искал то да се движи светкавично, и опиянен от своята собствена двигателна сила, остава да участвува в играта за вечни времена. Но за цялото това майсторство са необходими женски слабини, при които между пубиса и ръба на игралната машина няма ерактилно гъбесто тяло, а само кожа, нерви и кости, стегнати в джинси, и сублимиран еротичен бяс плюс престорена фригидност, плюс безкористна приспособимост към чувствителността на партньора. Удоволствието да разпалваш неговото желание, без да прекаляваш със своето: амазонката трябва да докара флипера до лудост, наслаждавайки се на предчувствието, че след малко ще го изостави.
Мисля, че Белбо се е влюбил в Лоренца Пелегрини в момента, когато е разбрал, че тя може да му обещае едно недостижимо щастие. И смятам, че чрез нея той започна да усеща еротичния характер на автомата, да разглежда машината като метафора на космическото тяло, а механичната игра — като талисман. Вече се опиваше от контакта с Абулафия и може би бе проникнат от духа на „Проекта Хермес“. Без съмнение вече беше видял Махалото. Лоренца Пелегрини, не зная по каква логика, му обещаваше Махалото.
В началото ми беше необходимо усилие да се адаптирам наново към „Пилад“. Малко по малко, и то не всяка вечер, в джунглата от чужди започнах да откривам близки лица, на оцелелите, макар и променени от усилието да покажат истинския си лик: един — служител в рекламна агенция, друг — данъчен консултант, трети — продавач в книжарница (но ако преди пласираше книги на Че Гевара, сега предлагаше будизъм, билколечение, астрология). Познах ги, малко фъфлеха, тук-там някой бял косъм, стиснали чашата уиски в ръка, и ми се стори, че беше същото „бейби“ отпреди десет години, което бяха близали бавно-бавно в продължение на месеци.