Чтение онлайн

— Последва дълга пауза. На лицето на Гарамонд се изписа мъчително притеснение.

— Как? На ваши разноски? Не, не е въпрос за цифрата, цифрата може да се задържи… Там е работата, че „Мануцио“ не използува… Разбира се, ще кажете, че Джойс, Пруст… Да, разбирам… Още една изстрадана пауза.

— Добре, ще поговорим. Аз бях откровен с вас, вие сте нетърпелив, да направим това, което се нарича „joint venture“ 197 , както ни учат американците. Заповядайте утре и ще уточним нещата… Моите почитания и още веднъж благодаря…

Гарамонд като че се събуждаше от сън. Притисна с длани очите си, после изведнъж сякаш се досети за присъствието на госта:

— О, извинете. Беше един Писател. Истински писател, може би един от Великите. И тъкмо затова… Понякога се чувствувам унизително, когато упражнявам тази професия. Ако не беше призванието… Но да се върнем към вашия ръкопис. Казахме си всичко, ще ви пиша, да речем, след около месец. Ръкописът остава тук, в добри ръце.

Командор Де Губернатис си тръгна, без да каже нито дума повече. Имаше чувството, че е влязъл в ковачницата на славата.

„Мануцио“ беше издателство за „сефета“.

Едно „сефе“ на жаргона на „Мануцио“ представляваше… Но защо използувам минало време? „Сефетата“ съществуват още, там всичко си продължава, сякаш нищо не е станало, само аз вече отпращам всичко в едно ужасно далечно минало, защото това, което се случи онзи ден в кораба на църквата „Сен Мартен-де-Шан“, изглеждаше като разкъсване на времето, като разместване на вековете, а може би го усещах така, защото изведнъж онзи ден остарях с десетилетия или пък защото ужасът, че Те ще ме заловят, ме кара да говоря, като че възстановявам историята на една разлагаща се империя, потопен във великия басейн с разрязани вени, очаквайки да се удавя в собствената си кръв…

„СФ“ е автор със Собствено Финансиране и „Мануцио“ беше от онези издателства, които в англосаксонските страни се наричат „vanity press“. Цени — най-високи, административни разходи — никакви. Гарамонд, госпожа Грация, счетоводителят, наричан административен директор и настанен в килерчето в дъното на коридора, и Лучано, инвалидът експедитор, в големия склад в приземния етаж.

— Така и не разбрах как Лучано успява да опакова книгите само с една ръка — каза ми веднъж Белбо — Може би си помага със зъби. От друга страна, не опакова кой знае колко, експедиторите в нормалните издателства изпращат книги на книжарниците, докато Лучано изпраща само на авторите. „Мануцио“ не се интересува от читателите. Важното е, както казва господин Гарамонд, авторите да не ни изневерят. Без читателите можем да оцелеем.

Белбо се възхищаваше от господин Гарамонд. Смяташе, че той притежава сила, каквато на него му липсваше.

Системата на „Мануцио“ беше много проста. Няколко реклами в местните всекидневници, специализираните списания и провинициалните издания, особено тези, които бързо фалираха. Рекламни пространства от средна големина, с портрет на автора и няколко силни думи: „Един извисен глас в нашата поезия“ или „Новата проза на автора, който създаде «Флориана и нейните сестри»“.

— В този момент мрежата е опъната, обясняваше ми Белбо и „сефетата“ се улавят на гроздове, ако в мрежата могат да се улавят гроздове, но неуместните метафори са характерни за авторите на „Мануцио“ и аз съм се заразил от тях, извинявайте.

— И после?

— Вземете случая Де Губернатис. След един месец, след като нашият клиент се е измъчил от напрежение, господин Гарамонд му се обажда по телефона и го кани на вечеря заедно с неколцина писатели. Срещата е в един арабски ресторант, много специален, без никаква фирма отвън, звъни се на входа и си казваш името на портиера. Обстановка луксозна, интимна светлина, екзотична музика. Гарамонд стиска ръката на управителя, говори на „ти“ със сервитьорите и връща бутилки, защото годината не го задоволявала, или казва: извинявай, драги, но това не е кускусът, който се яде в Маракеш. Де Губернатис е представен на комисаря Кай, началник на всички аерогари, но по-важното — изобретател, апостол на косморанто, езика на вселенския мир, чиято граматика сега се обсъжда в ЮНЕСКО. След това се запознава с професор Едикойси, талант на разказвач, лауреат на „Петруцелис дела Гатина“ за 1980 година, но също и светило в медицината. От колко години преподавате, професоре? Други времена, тогава наистина учението беше сериозна работа. И нашата изключителна поетеса, милата Олинда Медзофанти Сасабети, авторката на „Непорочни трепети“, навярно сте ги чели.

Белбо ми довери, че дълго време се е питал защо всички „сефета“ от женски пол се подписват с две фамилни имена — Лаурета Солимени-Кавалканти, Дора Арденти-Фиама, Каролина Пасторели-Чефал. Защо известните писателки имат само една фамилия, с изключение на Айви Комптън-Бърнет 198 , други дори само презиме — Колет, а една самофинансираща се авторка да се нарича Олинда Медзофанти-Сасабети? Защото истинският писател пише от любов към своето произведение и не се интересува дали ще бъде познат с някакъв псевдоним — вижте Нервал. Докато „сефето“ иска да бъде признат от близките си, от жителите на квартала, в който живее, както и на квартала, в който е живял преди. При мъжа е достатъчна фамилията, но при жената не, защото някои хора я познават като госпожица, други — като омъжена. Затова използува и двете имена…

— С една дума, вечер, изпълнена с интелектуални преживявания. Де Губернатис ще добие впечатление, че е изпил коктейл от ЛСД. Ще слуша клюките на сътрапезниците, ще научи забавната история за великия поет, за когото се знаело, че е импотентен и че и като поет не струвал кой знае колко, ще хвърли няколко изпълнени с вълнение погледа върху новото издание на „Енциклопедия на прочутите италианци“, която Гарамонд неочаквано ще извади, показвайки една страница на комисаря Кай („Виждате ли, скъпи, и вие влязохте в Пантеона, о, напълно справедливо!“).

Белбо ми показа тази енциклопедия.

— Преди час изядохме едно конско, но никой не е невинен. Енциклопедията я правим главно ние двамата с Диоталеви. Кълна ви се, не е заради повишаване на заплатите. Няма по-забавно нещо на света и всяка година трябва да се подготвя новото допълнено издание. Работата протича горе-долу по следната схема: в една буква се слагат един известен писател и едно „сефе“, проблемът е да се спазва стриктно азбучният ред и да не се хаби много място за прочутите писатели. Ето ви например буквата „Л“.