Чтение онлайн

— Този Де Губернатис, обясни Белбо, сигурно ще пожелае да бъде включен в енциклопедията. Винаги е твърдял, че славата на прочутите творци е фалшива. Че е конспирация на приятели критици. Но преди всичко ще разбере, че е влязъл в семейството на писатели, които са същевременно директори на обществени ведомства, банкови чиновници, аристократи, съдии. С един замах той ще увеличи кръга на познанствата си и ако трябва да иска някаква услуга, ще знае към кого да се обърне. Господин Гарамонд притежава властта да извади Де Губернатис от провинцията и да го изстреля към върховете. В края на вечерята Гарамонд ще му прошепне на ухото да мине на другата сутрин в редакцията.

— И той ще отиде ли?

— Мога да се закълна. Ще прекара безсънна нощ, мечтаейки за величието на Адеодато Лампустри.

— А после?

— После, на сутринта, Гарамонд ще му каже: „Снощи не посмях да говоря с вас, за да не засегна другите. Какво прекрасно нещо, не става дума за възторжените, бих казал дори положителни рецензии, но аз самият прекарах цяла нощ над тези страници. Книга за литературна награда. Велика, велика!“ Ще се върне към писалището, ще удари с длан ръкописа, вече омачкан, изтъркан от влюбените погледи поне на трима рецензенти и ще се втренчи в „сефето“ озадачен. „Какво ще правим?“ „Какво ще правим?“, ще попита и Де Губернатис. А Гарамонд ще отвърне, че по въпроса за стойността на ръкописа изобщо няма спор, но е ясно, че е нещо, което е изпреварило времето си, а що се отнася до тиража, не може да стигне повече от две хиляди, две хиляди и петстотин най-много. За Де Губернатис и две хиляди биха били напълно достатъчни, за да покрие всички, които познава. „Сефето“ не мисли в планетарни мащаби или по-точно неговата планета е съставена от познати лица, съученици, директори на банката, колеги учители, о.з. полковници. Все хора, които „сефето“ желае да влязат в неговия поетичен свят, дори такива, които не го искат, като кварталния касапин или кмета например… Пред опасността Гарамонд да се дръпне, след като всички вкъщи, в градчето, в работата знаят, че е представил ръкописа си на голям издател в Милано, Де Губернатис ще си направи сметките, може да си изтегли всички спестявания от банката, да вземе заем от работата, да поиска кредит, да продаде малкото държавни облигации, които притежава — целта оправдава средствата. Предлага плахо да участвува в разходите. Гарамонд ще се престори на смутен. Не било прието „Мануцио“ да… Но все пак… Е, добре, така да бъде, убедихте ме, всъщност и Пруст, и Джойс са били принудени да се подчинят на жестоката действителност. Засега ще отпечатаме две хиляди, а после ще стигнем до десет. Сметнете, двеста екземпляра за вас, безплатно, за да ги разпратите на приятели, двеста за редакциите, защото искаме да вдигнем такъв шум в пресата, като че ли става дума за „Вечната Амбър“, хиляда и шестстотин за книжарниците. Над тези, естествено, никакви права за вас, а ако книгата върви, допечатваме и тогава получавате вашите дванадесет процента.

След това видях типовия договор, който Де Губернатис, вече в пълен авторски шемет, щеше да подпише, без дори да го прочете, докато административният директор щеше да хленчи, че господин Гарамонд е определил много ниска сума. Десет гъсто изписани страници, пълни с клаузи — преводи в чужбина, радио-, телевизионни и кино-драматизации, издания на Брайл за слепи, резюмета в „Ридърс дайджест“, гаранции в случай на процеси за обида, редакторски поправки само със съгласие на автора, компетентност на Градския съд в случай на спор.

„Сефето“ трябваше да стигне изтощен, с вече зареян в мечтите за слава поглед, до най-смъртоносните клаузи, в които се казва, че десет хиляди е максималният тираж, но не се говори нито за минималния, нито за това, че сумата, която трябва да се заплати, не е обвързана с тиража (за това е имало само устна уговорка), нито пък за най-важното, че след една година издателят има право да изпрати непродадените екземпляри за претопяване, освен ако авторът не ги изкупи на половин цена. Подпис.

Лансирането щеше да бъде грубиянско. Съобщение за пресата от десетина страници, с биография и критическо есе. Никакви задръжки — така или иначе, в редакциите на вестниците всичко това щеше да отиде в кошчето. Реално отпечатване: хиляда екземпляра на коли, от които само триста и петдесет подвързани. Двеста за автора, петдесетина за второстепенни книжарници, петдесет за провинциалните списания и тридесетина, да чукаме на дърво, за вестниците, в случай че им остане един ред между другите новополучени книги. Неподвързаните щяха да се изпратят като дарение за болници и затвори, от което става ясно защо първите не изцеряват, а вторите не превъзпитават.

През лятото щеше да пристигне наградата „Петруцелис дела Гатина“, основана от Гарамонд. Всичко разноски: храна и хотел за журито, два дни, и статуетка на Самотракийската Победа от месинг. Поздравителни телеграми от авторите на „Мануцио“.

И накрая, година и половина по-късно, щеше да настъпи мигът на истината. Гарамонд щеше да му пише: „Драги приятелю, за съжаление аз се оказах прав — вие сте изпреварили времето си с половин век. Рецензиите сами сте видели, с лопата да ги ринеш, награди и високи оценки от критиката — то се знае. Но твърде малко продадени книги, уви, читателите още не са дорасли. Принудени сме да освободим склада, следвайки клаузите на договора (приложен). Или за претопяване, или ще се възползувате от правото си да ги купите на половин цена.“

Де Губернатис полудява от мъка, роднините го утешават, хората не те разбират, ех, ако беше от техните и бе намазал нечия лапа, щяха да пишат за теб и в „Кориере дела сера“, истинска мафия, трябва да се бориш. От твоите екземпляри са ти останали само пет, а има още толкова важни личности, които би могъл да ощастливиш. Не бива да позволяваш твоята книга да отиде за претопяване и да се превърне в тоалетна хартия, ще видим колко ще съберем, няма да са пари на вятъра, един път се живее, ще кажем, че можем да изкупим сто и петдесет, за другите — sic transit gloria mundi 199 . В издателството са останали 650, неподвързани, господин Гарамонд дава за подвързване 500 и ги изпраща с наложен платеж. Накратко, авторът е заплатил щедро разходите за 2000 екземпляра, „Мануцио“ е отпечатал 1000 и е подвързал 850, от които 500 платени двукратно. Петдесетина автори годишно и „Мануцио“ приключва винаги със солиден актив.

И без угризения: разпространява щастие.

Винаги съм забелязвал контраста между благоговението, с което Белбо работеше за своите авторитетни книги в „Гарамонд“, стремейки се да подготвя издания, с които да се гордее, и пиратството, с което не само допринасяше за оплитането на нещастниците в мрежата на „Мануцио“, но и изпращаше на улица Гуалди онези, които смяташе, че са недостойни за „Гарамонд“. Както например се готвеше да направи с полковник Арденти.

Работейки с него, често се бях питал защо приема това положение. Мисля, че не беше заради парите. Достатъчно добре владееше професията си, за да може да си намери по-добре платена работа.

Дълго смятах, че го прави, за да усъвършенствува познанията си за човешката глупост, и то като идеален наблюдател. Това, което той наричаше глупост, неуловимия паралогизъм, натрапчивия делириум, облечен в непоклатима обосновка, го очароваше и той непрекъснато го повтаряше. Но и то беше маска. Забавляваше се не той, а Диоталеви, може би с надеждата, че в някоя книга на „Мануцио“ един ден ще открие непозната комбинация на Тората. Само заради играта, заради забавата, заради шегата и любопитството се включих и аз, особено след като Гарамонд лансира „Проекта Хермес“.

За Белбо нещата са стояли по друг начин. Разбрах го, след като се разрових в неговите файлове.

Но аз не трябваше да се занимавам с „Мануцио“, а само с чудесното приключение на металите. Впуснах се в търсене из миланските библиотеки. Най-напред се залавях с учебниците, картотекирах заглавията от библиографиите им и така стигах до старите томове, в които можех да намеря прилични илюстрации. Няма нищо по-тъпо от това да илюстрираш главата за космическите пътешествия със снимка на последната американска ракета. Господин Гарамонд ме бе научил, че в най-лошия случай трябва да предложа ангел от Гюстав Доре.