Чтение онлайн

— Откъде са? — шепнешком запита Диоталеви.

— От различни места, от Нормандия, Норвегия, Ирландия… Събитието е сравнително рядко и тази поляна е подходяща за ритуала.

— Защо? — запита Гарамонд.

— Защото някои места са по-магически от други.

— Но какви са те… в живота? — продължи да разпитва Гарамонд.

— Хора. Машинописки, чиновнички по застраховките, поетеси. Хора, които утре можете да срещнете, без да познаете.

Забелязахме, че към средата на поляната се приближава малка група. Разбрах, че студените светлинки, които бях видял, са малки лампи, които жриците държаха в ръце, а ми се бяха сторили на равнището на земята, защото поляната бе разположена на върха на хълма и отдалеч бях забелязал жриците, които, изкачвайки се нагоре, се появяваха на върха, в самия край на платото. Бяха облечени в бели туники, които се развяваха от лекия ветрец. Наредиха се в кръг, а в центъра застанаха три друидки.

— Това са трите „халуини“ от Лизио, от Клонмакноа и от торинския Пино — обясни ни Алие.

Белбо запита защо точно те и Алие сви рамене.

— Сега тихо. Да изчакаме. Не мога с три думи да ви разкажа целия ритуал и йерархията на нордическата магия. Задоволете се с това, което ви казвам. Ако не ви казвам повече, то е защото не зная… Или нямам право да казвам. Някои правила на предпазливостта трябва да се уважават…

В средата на поляната бях забелязал купчина камъни, която, макар и твърде далечно, напомняше долмен. Вероятно поляната беше избрана именно заради наличието на тази каменна маса. Една от жриците се изкачи горе и засвири с тромпет. Приличаше, дори повече от тромпета, който бяхме видели няколко часа по-рано, на буцината 251 от триумфалния марш на „Аида“. Но от него се чу кадифена мелодия, сякаш далечно ноктюрно. Белбо ме докосна по ръката.

— Това е рамсинга, рамсинга на тугите до свещеното бананово дърво… 252

Бях ужасно нетактичен. Не си дадох сметка, че се шегува именно за да направи друга аналогия, и забих ножа в раната:

— Разбира се, с генис не би било толкова съдържателно.

Белбо кимна.

— Дошъл съм тук точно защото те не искат гениса, отвърна.

Сега се питам дали именно онази нощ той не прозря връзката между своите мечти и това, което му се случваше през последните месеци.

Алие не беше проследил нашия разговор, но ни видя, че си шушукаме.

— Не става дума за предупреждение, нито за зов — каза. Това е един вид ултразвук, чрез който да се установи контактът с подземните вълни. Вижте, сега жриците се хванаха за ръце. Създават нещо като жив акумулатор, за да приемат и концентрират телуричните вибрации. Сега трябва да се появи ореолът.

— Какъв ореол? — запитах шепнешком.

— Традицията го нарича „зеленият ореол“. Изчакайте…

Не забелязах никакъв зелен ореол. Но почти ненадейно от земята се издигна лека мъгла — нещо като пара, бих казал, ако беше равномерна и по-гъста. Беше някакво образувание от облачета, което се събираше в една точка и след това, раздвижено от вятъра, се издигаше на кълба като захарен памук, плаваше из въздуха и отново се сбираше в друга част на поляната. Странен беше ефектът, отзад ту се появяваха дървета, ту всичко се смесваше в белезникаво изпарение, валмото се понасяше към средата на поляната, като закриваше от погледа ни това, което се случваше, и оставяше само околността и небето, на което продължаваше да блести луната. Движенията на огньовете бяха неочаквани, изненадващи, сякаш се подчиняваха на някакво своенравно дихание.

Помислих си дали не е химическа измама, после разсъдих: намирахме се на около шестстотин метра височина и беше възможно да са истински облаци. Предвидени от ритуала или пък предизвикани? Може би не, но участниците бяха изчислили, че на тази височина, при благоприятни обстоятелства биха могли да се образуват такива блуждаещи изпарения, докосващи земята.

Беше трудно да се изтръгнеш от омаята на сцената, още повече, че дрехите на жриците се сливаха с белотата на изпаренията и техните лица изплуваха от млечната тъмнина и се връщаха в нея, сякаш бяха нейни рожби.

Настъпи миг, в който облакът изпълни целия център на поляната, а някои откъслеци, които се изкачваха, разточвайки се нагоре, дори закриха луната, но все пак не дотам, че да затъмнят поляната, все така светеща по краищата си. Тогава видяхме как една жрица изплува от мъглата и се затича към гората, виейки, с ръце, протегнати напред, и аз си помислих, че ни е разкрила и изрича срещу ни проклятия. Но когато стигна на няколко метра от нас, промени посоката и се затича в кръг около пространството, обвито в мъгла, изчезна наляво, после, след няколко минути се появи отдясно, отново приближавайки се, и аз успях да зърна лицето й. Беше една сибила с голям дантевски нос, малка като цепнатина уста, която се разтваряше като подводно цвете, без други зъби освен двата предни резци и един асиметричен кучешки. Очите й се въртяха, орлови, хищни. Чух или ми се стори, че чувам, или пък сега си мисля, че съм чул, и наслагвам този спомен към други спомени, наред с поредица от думи, които тогава сметнах за галски, няколко звука, наподобяващи нещо като латински, от рода на „О, пегния, оео! Интус ет еее улума!!!“, и изведнъж мъглата почти изчезна, поляната засия и аз видях, че е изпълнена от стадо свине, чиито дебели вратове бяха окичени с нанизи кисели ябълки. Друидката, която бе свирила с тромпета, беше останала на върха на купчината камъни и сега размахваше нож.

— Да вървим, нареди ни Алие. Свърши.

Забелязах в този момент, че мъглата се е преместила над нас и около нас, и почти не различавах другарите си.

— Как ще е свършило? — обади се Гарамонд. Струва ми се, че сега идва най-интересното!

— Свърши това, което имате право да видите. Повече не може. Нека уважаваме ритуала. Да вървим.

Поведе ни обратно през гората, бързо погълнат от влагата, която ни обвиваше. Движехме се, треперейки, хлъзгахме се по изгнилите листа, смутени и в безредие като отстъпваща армия. Най-сетне се озовахме на пътя. Можехме да пристигнем в Милано най-рано след два часа. Преди да се качи в колата при Гарамонд, Алие се сбогува с нас:

— Съжалявам, че трябваше да ви прекъсна зрелището. Исках да ви покажа нещо: хора, които живеят сред нас и за които всъщност вече всички вие работите. Но повече не биваше да виждате. Когато се информирах за това събитие, трябваше да обещая, че няма да смущаваме церемонията. Нашето присъствие би оказало отрицателно влияние на по-нататъшния ритуал.

— А свинете? — запита Белбо. Какво става с тях сега?

— Казах ви каквото имах право да ви кажа.

Завърнах се в Пиемонт с много угризения. Но като видях Лия, забравих всички желания, които ме бяха докоснали.

Все пак, това пътуване беше оставило в мен други следи и сега ме тревожи обстоятелството, че тогава не съм бил разтревожен. Подреждах окончателно, глава по глава, илюстрациите към историята на металите и вече не можех да се освободя от духа на всеобщата прилика, както беше ми се случило в Рио. Каква беше разликата между тази цилиндрична пещ на Реомюр (1750), съвременна люпилня, и този атанор от XVII век, майчина утроба, тъмно лоно за мътене на кой знае какви мистични метали. Сякаш бяха настанили целия Дойчес Музеум в пиемонтския замък, който бях посетил предната седмица.