Чтение онлайн

Андрю се усмихва и казва:

– Само част от него, но се налага.

– Каква част се налага?

Той ме поглежда и като че ли иска да каже: Ще ме оставиш ли да довърша?

Млъквам и го оставям да продължи, а той се пресяга през мен и отваря жабката.

– Ще се отправим на югоизток и ще се държим по крайбрежието за през зимата – казва той.

Сега пък единственото нещо, за което се замислям, е колко дълго възнамерява да пътуваме. През зимата? Изобщо не мога да разбера какво, по дяволите, е намислил. Той изважда една карта и я разгръща върху кормилото. Гледам го с подозрение.

– Мразя проклетия студ. Ако се държим по крайбрежието и пътуваме все на юг през по-голямата част, можем да избегнем снега.

Планът е добър, признавам аз. И аз не мога да понасям студеното време, така че наистина е наложително. Кимам и го оставям да продължи.

Андрю сочи в огромната карта и прекарва пръст по маршрута ни.

– Ще започнем от крайбрежието на Вирджиния и ще пътуваме оттам на юг, като преминем през родния ти щат, но няма да спираме – сочи ме с пръст. – Просто минаваме оттам, става ли? – изчаква отговора ми.

Отново кимам и казвам:

– Добре – защото очевидно в тази лудост има някаква последователност и аз чувствам, че трябва да се съобразявам с нея.

Андрю отново гледа картата и пръстът му продължава да се плъзга по нея.

– После през Южна Каролина до Джорджия и след това ще пътуваме през цялото протежение на крайбрежието на Флорида от Фернандина Бийч – пръстът му прави широк завой по картата – чак до Пенсакола.

– Колко дълго ще продължи това?

Той се усмихва и клати глава.

– Има ли значение?

После небрежно сгъва картата и я оставя на седалката между нас.

– Този път ще определям само посоката. Може би защото не искам да ми мръзне задникът. Но… – извръща глава и гледа напред – така и трябва да стане.

– Защо правиш това, Андрю?

Той отново ме поглежда.

– Защото чака трябва – казва той и се взира в мен. – Защото ти си в колата.

Думите му ме объркват.

– Защото съм в колата?

Той загадъчно кима.

– Ами да.

– Но какво означава това?

Зелените му очи ме поглеждат по-меко и той се усмихва, а после се навежда и ме хваща за брадичката. Целува ме по устните и казва:

– Ти можеше да се съпротивляваш със зъби и нокти срещу това. Можеше да ми кажеш да вървя на майната си, когато ти казах да си вземеш нещата. Обаче не го направи – целува ме нежно още веднъж и дъхът му оставя по устните ми вкус на мента. – Ти не изтича в онази къща, защото аз те накарах, а го направи, защото го искаше. Ти никога не правиш нещо само защото аз съм ти казал, Камрин. Аз съм само този, който просто те ритва по задника, това е всичко.

Опитвам се да скрия усмивката си, но не мога. Той се навежда, притиска устни в челото ми и се изправя в седалката. Моторът изревава заплашително за момент, когато настъпва педала на газта.

Той е прав. Не бих направила нищо от това, което ме е карал да направя, дори и срещу което протестирам, ако част от мен не го е искала. Изумявам се как той винаги знае някои неща за мен, преди аз да съм ги осъзнала.

Мисля, че вчера в Чикаго за първи път не можех да предскажа как ще реагира Камрин на една от идеите ми. Моето момиче беше съсипано. Това всеки ден ме плашеше ужасно все повече и повече. Поех риск, когато се обадих онази нощ на Ашър и го помолих да докара шевролета през целия този път до Чикаго. Не знаех какво може да направи Камрин и да си кажа право се страхувах, че тя ще откаже да тръгне. Заради вината, която чувстваше. На мен също ми е много мъчно, че загубихме Лайли. Бих си отрязал ръка или крак, за да я върна обратно. Обаче станалото – станало, а е пълна глупост да продължаваме да стоим, удавени от скръбта, и по някаква причина да отказваме да правим това, което ни прави щастливи. Така можеш сам да се убиеш. Бавно, болезнено самоубийство. Ако Камрин беше отказала, щях да я метна на рамо, колкото и да рита и да крещи, и щях да я стоваря на задната седалка на колата. Защото това е нашият живот. Ние се срещнахме на пътя, запознахме се и се влюбихме един в друг пак на пътя. Това е мястото, където трябва да бъдем независимо за колко дълго, и това ще правим, докато стане ясно, че трябва да се занимаваме с нещо друго.

Първите четиринадесет дълги часа от нашето пътуване преминават спокойно, без да се случи нещо особено. Аз карам през целия път от Чикаго до крайбрежието на Вирджиния, като слушаме най-вече радиото или моите дискове, когато не мога да намеря свястна радиостанция. Макар да се усмихва и да говори за гледките по пътя, Камрин все още не е напълно на себе си, но ще се оправи. Може да отнеме няколко дни, но ще започне да се съвзема.

Плажовете по Източното крайбрежие са по-различни от тези в Тексас. По-чисти са, а океанската вода тук изглежда такава, каквато би трябвало да бъде, а не онази кална и мътна вода на залива, каквато е в Галвестън.

Свечерява се. Наблюдаваме как слънцето залязва на хоризонта тъкмо когато навлизаме във Вирджиния Бийч, и аз за първи път забелязвам онази искрица в очите на Камрин отпреди помятането. Ако знаех, че един залез може да направи това, щях отдавна да я водя да го гледа.

– Значи ще сме в различни стаи, така ли? – пита тя, когато излизаме от колата на паркинга на нашия първи хотел.

Не мога да кажа дали се шегува, но се обзалагам, че не очаква да се хвана.

– Точно това правим – отварям багажника и нарамвам саковете.

– Ама ти сериозно ли?

Изглежда шокирана и ми става смешно.

Играя си играта колкото е възможно по-добре. Никога не съм възнамерявал да спим в отделни стаи, но сега, след като тя го каза, идеята не е чак толкова лоша.

Затварям багажника и се отправяме към фоайето на хотела.

– Андрю, мисля, че вече сме преминали тази фаза.

– Две съседни стаи с двойни легла за непушачи, ако ги имате на разположение.

Служителката на рецепцията изтраква поръчката на компютъра си. През това време се старая да не поглеждам Камрин и ровя в портфейла, за да си намеря кредитната карта.

– Андрю?

– Нямам две стаи една до друга – казва жената, – но имам две една срещу друга в коридора.

– Става – казвам.

Камрин прошепва:

– Не мога да повярвам, че ще похарчиш пари за две отделни стаи, след като вече сме правили толкова много секс…

Камрин не спира да ми шепне в ухото, а служителката ни поглежда скришом така, като че ли сме побъркани. Харесвам това недоумение на лицата на хората, което сякаш казва: “Направо не мога да повярвам на това, което току-що казахте.”