Чтение онлайн

Тя се срутва върху гърдите ми.

Обгръщам треперещото тяло с ръце и я целувам отгоре по главата.

– Какво по дяволите правиш с мен? – газта тя.

Леко се засмивам и я притискам още по-силно.

– Каквото си поискам, по дяволите – отговарям лукаво аз.

Тя отмята назад глава и ме поглежда.

– Добре, не ми пука какво ще кажеш, но този път няма да се отървеш от мен, без преди това да ти върна услугата.

– О, така ли?

– Да, точно така, затова дори и не се опитвай.

– И какво ще ми направиш? – питам аз и усещам как усмивката ми става по-широка.

– Каквото си поискам, по дяволите – отвръща тя с усмивка, дори по-лукава от моята.

После се изправя на крака и поема ръката ми, за да ме издърпа до себе си.

– Обаче не тук навън – казва тя. – Стана ми много студено.

– Ти си босът – отвръщам аз и я оставям да ме издърпа.

Никога няма да го напомня, но наистина забелязвам, че когато се отдалечаваме от плажа, Камрин поглежда веднъж към снимката, на която са двамата с Иън и която лежи върху пясъка. Ръката стиска силно моята и тя ме поглежда, като се усмихва леко, когато пресичаме дъсчената пътека.

Знам, че всъщност нямам кой знае каква заслуга за това тя най-накрая да приключи вътре в себе си с тази история. Е, да, аз я принудих, но Камрин беше тази, която в този момент се изправи срещу един от своите най-големи страхове. Тя се вгледа в лицето на един човек, когото беше обичала и загубила и най-накрая се беше примирила с това. Признавам, че всичко това стана по доста странен начин и аз не бях отишъл там с някакви сексуални намерения, особено в момент като този. Обаче през времето, което беше прекарала сама на плажа, Камрин беше мислила за Иън и дълго преди да се присъединя към нея, вече беше взела решението.

Не мога да кажа със сигурност как го беше направила и до каква степен аз имам нещо общо с това, но когато си тръгна от плажа в онази нощ, тя започна отново да прилича на себе си. Камрин се завръщаше и аз бях на седмото небе заедно с нея.

8 декември – моят двадесет и първи рожден ден

Когато започна да става по-студено, Андрю и аз се придвижихме още по на юг. Прекарахме само една нощ във Вирджиния Бийч и оттам се отправихме по крайбрежието на Северна Каролина, където получих първата си работа за пътуването. Като чистачка. Определено не ми беше най-любимата, особено след като в онзи ден Андрю ми напомни какви гадни неща имат навика да оставят гостите на хотела след себе си. Обаче това беше работа и не ми беше чак толкова неприятна с изключение на това, че от мен се очакваше да изчиствам кошчетата за боклук от отвратителни храчки, полепнали но дъното. Съжалявам, ама от самата мисъл ми се повръща. Извиках Андрю и го помолих да дойде и да го направи вместо мен. Разбира се, направо го подкупих с обещания за невероятни свирки на безразборни места срещу услугата му. Както и за чукане. Хм, кого заблуждавам? Доставя ми голямо удоволствие да му ги правя. Понякога само се преструвам, че ми е неприятно, но мисля, че това му харесва, защото обича да ме слуша как мърморя.

Както и да е, очевидно работата като чистачка е като тази на въртящите се врати. Наемателите идват и си отиват толкова бързо, че понякога не можеш да ги включиш в общата сметка. Замислих се доколко това би могло да е в моя полза по време на пътуването. Срещу половината от таксата за стаята, която ползваме, и поради липса на достатъчно обслужващ персонал попитах дали мога да помогна и те веднага ме наеха.

Обаче работата беше само временна, тъй като Андрю и аз искахме да се измъкнем от Миртъл Бийч и да се насочим към следващата дестинация, каквато и да се окажеше тя. Никога не я планирахме предварително. Единственото правило, което спазвахме, беше да се придържаме към крайбрежието. Поне до пролетта. Но докато пролетта настъпи, тук има още няколко месеца, а точно сега сме се настанили в едно хотелче на самия плаж в красивата Савана, Джорджия.

А и днес ставам на двадесет и една.

Андрю ме събужда от дълбок сън, като разтваря завесите на огромния прозорец и слънчевите лъчи изпълват стаята.

– Ставай, рожденице – казва тържествено той някъде от края на леглото. Чувам го да пляска с длан по масата край прозореца.

Изохквам и се обръщам на една страна, с гръб към яркото слънце, а после отново се скривам под чаршафите. Усещам вълна от студен въздух да ме залива, когато Андрю ги отдръпва от мен.

– О, я стига! – изпъшквам аз, свивам колене към гърдите и слагам възглавницата върху главата си. – Би трябвало да мога да се наспя на рождения си ден.

Изведнъж тялото ми е извлечено от леглото и аз започвам да махам отчаяно с ръце, опитвайки се да се задържа за ръба на дюшека. Андрю ме е стиснал здраво за глезена. Ритам, извивам се и се опитвам да се освободя, но той ме издърпва от леглото толкова бързо и без каквото и да било усилие, че просто се предавам. Задникът ми се удря в пода, а чаршафите се скупчват около мен.

– Ти си такъв гадняр! – викам през смях.

– Обаче ме обичаш. А сега ставай.

Косата ми е в пълен безпорядък. Поглеждам го и се цупя. Той ми се усмихва и ми подава ръка. Поемам я и ме издърпва да се изправя.

– Честит рожден ден, момиче – казва той и ме целува леко по устните.

Леко се отдръпвам заради сутрешния ми дъх. Толкова съм свикнала с него и знам, че никога не пропуска възможността да ме дразни за това.

Без да ме погледне, Андрю бърка в джоба на палтото си и изважда малка кутия в черно кадифе. Очевидно вече е излизал навън днес, но ме интересува повече кутийката, която е сложил в ръката ми. Поглеждам го предпазливо, готова да го сдъвча, ако тайно е похарчил много пари за някакво бижу.

– Андрю? – казвам, изпълнена с подозрение.

– Просто я отвори – вика той. – Не съм се изсилвал. Обещавам.

Той вдига примирен ръце.

Все още подозрителна към демонстративната му искреност, повдигам капака на кутията, виждам вътре диамантено колие и леко ахвам. Поглеждам го с присвити очи.

– Андрю, кълна се – поглеждам отново в кутията и се чувствам виновна дори само че я държа. – Няма начин това да не е…

– Уверявам – казва той и очарователно се усмихва. – Не беше скъпо.

Дъвча скептично долната си устна и питам:

– Тогава колко струва?

– Ами, някъде около сто двадесет и пет. Не повече. Честен кръст – кръсти се.

После протяга ръка и вади колието от кутията, като го оставя да се поклаща от ръката му.

– Харесва ли ти? – пита той и застава зад мен.

Инстинктивно вдигам ръце и отдръпвам разрошената си коса, когато той поставя колието около врата ми.

– Безупречно е, Андрю. Не само го харесвам. Очарована съм.

Поглеждам надолу, след като той закопчава колието, и хващам между пръстите си лъскавата сребърна верижка.