Чтение онлайн

Обръщам се с лице към него, повдигам се на босите си пръсти и страстно го целувам.

Просто не мога да си представя, че нещо такова няма да струва куп пари, но той говори истината. Мисля, че…

– Благодаря ти, скъпи – казвам широко усмихната.

Изведнъж той ме плясва по задника и вика:

– Днес трябва да се махнем оттук. Писна ми да се крием в тези стаи. Писна ми от това студено време. Иска ми се да можехме да заспиваме зимен сън.

– Аз и ти заедно. Какво точно ще правим?

Изваждам комплект чисто бельо от сака си край телевизора.

– Не знам. Каквото и да е – казва той. – Само се облечи по-топло.

Не беше нужно да ми го казва. От това, че бяхме на крайбрежието, и то по на юг, не ни стана по-топло през последните няколко дни. И двамата мечтаем толкова много за пролет и лято, че през повечето време говорим само за това. Аз често се оплаквам, че не мога да си провесвам краката през прозореца на колата, без да измръзнем, а той мърмори, че все още не става да спим на онова поле под звездите. Разбира се, не смея да го кажа на глас, защото това ще го амбицира още повече да го направим, но не изгарям от желание да спя под звездите. Никога повече. Не и след това, което стана първия път, когато опитахме. Не. Мисля да се задоволя с хотелските легла. В тях няма змии.

Зимата действа депресиращо. Мисля, че това е причината броят на самоубийствата в Аляска да е толкова голям. Красив щат, но аз предпочитам горещината на някой пустинен южен щат.

Обличам се изключително топло за рождения си ден: дебело палто, шал, ръкавици и каквото още се сетите. И пак ми е ужасно студено.

Андрю прави зимата някак си по-топла. Винаги съм мислила мъжете с шапчици за секси, но така както той изглежда в черното си марково яке и плетена шапчица, тъмносив пуловер, черни дънки и високи обувки “Док Мартен”, това е най-хубавият подарък за рождения ми ден. Усмихвам се мислено, когато вървим, хванати за ръце, сред неголямото множество от хора, които влизат във фара и излизат отново на студа, а три момичета, вероятно туристки, се зазяпаха в Андрю, минавайки покрай нас. Случва се често и вече трябва да съм свикнала. Тайно злорадствам, но кой не би го правил в моето положение? Той е най-секси нещото, което съм виждала някога. Нищо чудно, че по едно време е бил манекен. Мрази да говори за това и, естествено, аз често се връщам на темата просто за да го видя как се гърчи. А и вече се бръсне по-рядко, пуснат си е секси четина.

Движим се по интуиция из града, докато попаднем на нещо интересно, но през студените месеци това си е просто случайност.

Изкачваме спираловидните стъпала във фара, извисил се над океана, и се наслаждаваме заедно на откриващата се гледка. Провесили сме ръце през перилата и стоим плътно един до друг, за да се топлим. Студеният вятър ни брули по-силно, защото сме толкова високо над земята. Сигурна съм, че бузите и носът ми са зачервени.

Достатъчни са ни пет минути, за да кажем “стига толкова” и направо тичаме към колата.

– Може би просто трябва да отидем на кино – казва той. – Или… пък да изпаднем в зимен сън.

Седим дълго в колата и се опитваме да измислим какво да правим.

– Хайде още малко да пообиколим с колата насам-натам – казвам след малко аз.

– Може би просто трябва да си тръгнем.

Свивам рамене.

– Ако искаш.

Точно тогава виждам надпис, на който пише “Битпазар и антикварен магазин”.

– Хайде да вървим да пазаруваме – предлагам аз.

Андрю не изглежда много ентусиазиран.

– Да пазаруваме?

Кимам и му соча надписа.

– Не като в мола или нещо подобно – викам аз. – На битпазарите може да намериш страхотни неща.

Изражението му продължава да е неутрално, но предполагам, че си дава сметка, че това е много повече за предпочитане, отколкото да обикаляш навън на студа или да стоиш в колата и да не правиш нищо.

Предава се, защото наистина няма кой знае какъв избор. Потегля от паркинга и следваме знаците, които ни насочват към битпазара. Намираме по малко от всичко: глупаво изглеждащи шапки, едновремешни зъболекарски инструменти, ръчно изработени юргани, касети и грамофонни плочи. Андрю не им обръща много внимание, докато не съзира дървена кутия с грамофонни плочи.

– От години не съм виждал истински грамофонни плочи на “Лед Цепелин” – казва той, като държи една в ръцете си.

Обложката е така изтъркана и избледняла, като че ли е престояла тридесет години на някой таван, но той я държи толкова внимателно, сякаш е съвършено нова.

– Не възнамеряваш да купиш това, нали?

– Защо? – пита той, без да ме погледне.

Обръща я, за да я види от другата страна.

– Защото е грамофонна плоча.

– Е, да, ама е плоча на “Лед Цепелин” – отвръща той и ме поглежда за миг.

– Е, ?

Той не отговаря.

Аз продължавам:

– Андрю, на какво ще я пуснеш да свири?

Накрая ми обръща внимание.

– Няма да я пускам да свири.

– Тогава защо ще я купиш? – питам, а после саркастично сама давам отговора: – О, става за колекциониране. Разбрах. Можеш да я сложиш някъде на задната седалка на колата – казвам и се подсмихвам.

– Или мога да сложа теб на задната седалка, а нея отпред.

Леко отварям уста от изненада.

Андрю се ухилва и слага плочата обратно в кутията.

– Няма да я купя – казва той и ме хваща за ръка.

Минути по-късно стигаме до друга барака, пълна със стари модни облекла. Докато най-методично преравям всичко по рафтовете, Андрю се спира пред съседната барака, където е изложена стена от стотици дивиди и блурей дискове. Стои пред нея със скръстени ръце, без да се помръдва, докато преглежда всички заглавия. Виждам тила му през преградата, която отделя моята барака от неговата. Връщам се към дрехите с чувство за неотложност и нужда при всяка дреха, която докосвам. Ужасно си падам по стари модни облекла. Не че наистина нося такива или пък съм имала някога, но това е едно от онези неща, от които не можеш да не се възхитиш и да си представиш как биха ти стояли.

Премествам една след друга металните закачалки, за да мога да разгледам всичките. Блузи с широки ръкави и кожени ширити, корсети, рокли с дълги, отпуснати ръкави и драпирани жаба, обувки във викториански стил…

Какво е това?

Сърцето ми спира за миг, когато отмествам една закачала и виждам роклята. Рокля в цвят слонова кост на “Гъни Сакс” с къси, широки ръкави. Вземам закачалката, премервам роклята върху себе си и се обръщам към огледалото. На дължина почти достига пода. С една ръка поддържам роклята на равнището на моя ръст, а с другата придръпвам нагоре плата. После се завъртам.

– Господи, обичам тази рокля – казвам на висок глас аз. – Трябва да я имам.

– Ами трябва да кажа, че роклята е много сладка – казва зад гърба ми Андрю и ме стресва.

Малко съм смутена, че той вероятно ме е видял да се възхищавам на себе си в нея и си говоря сама, затова не го поглеждам. Вместо това проверявам на етикета кой ръст е. Моят ръст! Разбира се, че трябва да я купя още сега. По това няма спор. Като че ли е правена за мен!

Притискам роклята до гърдите си и се завъртам с лице към Андрю.