Чтение онлайн

Въпреки че продължавам да държа лицето с ръце, тя отклонява погледа си от мен. Зловещото мълчание помежду ни ме кара да се чувствам много странно.

– Камрин? – опитвам се да я накарам отново да ме погледне, но тя отказва. – Говори ми. Трябва да ми говориш. Слушай, не си направила нищо лошо, нито би могла да направиш нещо, което да предотврати това, което се случи. Трябва да го знаеш. Трябва да разбе…

Тя рязко се дръпва назад и се освобождава от ръцете ми, а очите се впиват в моите, пълни с болка и… нещо друго.

– Вината е моя! – казва тя и се отдръпва от мен в леглото. Става от него от противоположната страна, скръства ръце и остава с гръб към мен.

– Вината не е твоя, Камрин – казвам аз и отивам при нея, но в мига, в който тя усеща, че се приближавам твърде много, рязко се обръща към мен.

– Не, Андрю, моя е! – вика тя и сълзите отново изпълват очите . – Не можах да спра да мисля как това, че съм бременна, ще обърка всичко! Яд ме беше, че след четири месеца продължавахме да живеем в Галвестън! Питах се как бихме могли да направим нещата, които искахме да сторим, с едно бебе! Така че вината е моя, че я загубихме, у аз се мразя ужасно за това!

Тя закрива лицето си с ръце.

Втурвам се към нея и отново я прегръщам.

– Господи, Камрин, вината не беше твоя!

Мисля, че никога преди не съм казвал с такова чувство нещо на някого. Гърдите ми треперят опрени в нейните.

– Погледни ме! – казвам аз и отново я притискам до себе си. – Тези неща са абсолютно нормални. А ако ти си виновна, също толкова съм виновен и аз. От време на време и на мен са ми минавали през ума такива неща, но също като теб не бих се отказал от нея доброволно, ако имах тази възможност.

Не е нужно и тя да го потвърди гласно, защото знам, че също не би го направила. И въпреки това тя го потвърждава.

– Изобщо не съм съжалявала, че бях забременяла с нея – казва тя. – И… искам тя да се върне.

– Знам. Знам – силно я прегръщам, отвеждам я до леглото и я карам да седне. Клякам между краката , опирам лакти върху бедрата и държа ръцете в моите. Вглеждам се в очите казвам още веднъж: – Вината не е твоя.

Тя изтрива няколко сълзи от лицето си и оставаме да стоим безкрайно дълго така. Мисля, че ми вярва… или е така, или просто избягва да говори. После поглежда към стената зад мен и тихо казва:

– Това прави ли ме наркоманка?

Искам да се засмея, но се сдържам. Само клатя глава и се усмихвам, като притискам леко с пръсти ръцете .

– Било е момент на слабост. Дори и най-силният човек има такива моменти, Камрин. С шише болкоуспокояващи в продължение на четири дни не се става наркоман. Наречи го лоша преценка, но не и пристрастяване.

Тя ме поглежда отново и казва:

– Мишел и Ейдън ще си го помислят.

Клатя глава.

– Не, няма. Както няма да си го помисли и никой друг – изправям се и сядам до нея. – А и на никого не му влиза в работата. Това само ти и аз трябва да знаем и да се справим с него.

– Никога преди не съм правила нещо подобно – казва тя и гледа пред себе си. – Не мога да повярвам…

– Ти не беше на себе си – викам аз. – Не си, откакто умря Лайли.

В стаята отново настъпва странна тишина. Поглеждам я, но не казвам нищо. Изглежда дълбоко замислена.

После казва:

– Андрю, може би не трябва да сме заедно – думите ме удрят така неочаквано и толкова силно, че направо оставам без дъх.

Толкова съм изумен, че имам чувството, че думите ми отнеха абсолютно всичко. Сърцето ми бясно препуска.

Най-накрая, след като тя не продължава, успявам да кажа:

– Защо казваш това? – и очаквам със страх отговора .

Тя продължава да гледа пред себе си, а сълзите бавно се стичат по бузите. После ме поглежда и аз виждам в очите същата болка, която знам, че тя вижда в моите.

– Защото всеки, когото обичам, или ме напуска, или умира.

Усещам облекчение, но то е притъпено от мъката в очите .

Точно в този момент си давам сметка, че Камрин за първи път говори за това пред мен или пред когото и да било друг. Замислям се за нещата, които ми каза Натали, и за разговора, който Камрин и аз водихме по време на пътуването, както и за това, че тъкмо сега тя признава за дълбочината на мъката си не само пред някой друг, но, което е по-важно, пред самата себе си.

– Чувствам се такава егоистка, като го казвам – продължава тя, а аз я оставям да говори и не я прекъсвам. – Баща ми ни напусна. Майка ми се промени. Баба ми, която беше единственият човек, който приличаше на мен и винаги беше насреща, когато имах нужда от нея, почина. Иън умря. Коул отиде в затвора. Натали ми заби нож в гърба. Лайли… – накрая ме поглежда и мъката става още по-очевидна. – И ти.

– Аз ли? – приклякам отново пред нея. – Ама аз съм тук, Камрин. И винаги ще бъда – вземам ръцете в моите. – Не ме интересува какво правиш и какво става между нас. Никога няма да те изоставя. Винаги ще бъда с теб – дръпвам силно ръцете . – Помниш ли, когато ти казах, че ти си моят свят? Ти ме помоли да ти напомня, ако някога забравиш. Е, сега ти го напомням.

Тялото се разтърсва от ридания.

– Но ти можеше да умреш – казва тя и сълзите задавят гласа . – Всеки божи ден, в който бях в болницата, си мислех, че ще бъде последният ти. А когато това не стана и ти оцеля, продължавам да чета писмото ти седмици и месеци по-късно, защото част от мен чувства необходимостта да свикне с възможността теб да те няма. Някой ден. Защото просто знаех, че ще си отидеш по един или по друг начин. Също като всеки друг.

– Но не си отидох – казвам нетърпеливо и дори леко се усмихвам. Сядам на пода и я придърпвам при себе си. – Не умрях. Не умрях, защото знаех, че през цялото време ти беше там с мен. Защото знаех, че ние бяхме предопределени да бъдем заедно и че щом като ти щеше да живееш, аз също щях да остана жив.

– Ами ако все пак умреш? – пита тя.

Не очаквах това.

– Ако туморът се върне?

– Няма да се върне – казвам аз. – А и дори да го стори, пак ще го победя. По дяволите, изкарах осем месеца, без да отида нито веднъж при доктора, и пак оцелях. С теб в живота ми, когато не ме оставяш на мира, за да ходя редовно на прегледи, няма начин скоро да умра.

Тя като че ли не е много убедена, обаче виждам тънък лъч надежда да озарява лицето , а тъкмо това искам да видя.

– Наистина съжалявам – казва тя, но вместо да кажа да не го прави, я оставям да почувства още по-осезателно момента без намеса от моя страна. – Обзалагам се, че никога не ти е минавало през ум, че ще се натовариш с такова налудничаво бреме.

Прекарва пръсти под очите си.

В опит да я поразведря разтривам с ръце голите колене и казвам:

– Бих продължавал да те обичам, дори и ако беше някое от онези момичета, които тичат в банята, за да повръщат след ядене, или ако тайно имаш за секс-кумир някой чукундур.

Тя се засмива леко през сълзи и това ме кара да се усмихна.

Повдигам с пръст брадичката и отново ставам сериозен, като се взирам в красивите бледосини очи.

– Камрин – казвам, – Лайли просто не беше готова. Не знам защо, но не можеш да се обвиняваш заради нея или заради когото и да било. И трябва да разбереш, че в тази работа ние сме заедно. В цялата тази работа. Вярваш ли го?