Чтение онлайн

Зет му повъртя чашата си още малко.

— А кога излиза Франи?

Озова се на хлъзгава почва. Не можеше да му каже, че Рон е освободил Франи от даденото обещание, без да разкрие, че е говорил с него. А това на свой ред щеше да ги изведе на поле, минирано с тайни, от които Харди не биваше да издава нито една.

Пък и самият той все още не знаеше дали вярва на някои от тях след всичко случило се.

Така че си пиеше бирата, печелейки време.

— Обзалагам се, че Шарън Прат ще я пусне във вторник сутринта. Подложена е на прекалено големи политически нападки.

— Защо във вторник?

Харди пообясни нещичко за разликата между постановлението за незачитане на съдия и призовката за обида на разширения състав от съдебни заседатели. Две различни животни с еднакви названия. За щастие Моузес като че ли остана удовлетворен. Но завъртя чашата си още няколко пъти, а Харди го познаваше добре — може и да бе повярвал на последното му обяснение, но имаше още нещо, за което изпитваше потребност да поговорят.

— А ти какво мислиш? — подкани го Харди.

— Не зная как да се изразя.

— Просто го кажи и толкова.

Моузес изпи уискито, остави чашата и погледна зет си в очите.

— Добре. Как, по дяволите, стана толкова бързо тая работа?

На Харди добре подбраната фраза, която Макгайър се бе опитал да скалъпи, се стори малко забавна. Дребните радости в живота му бяха толкова оскъдни, че практически се изкиска.

Изражението на Макгайър придоби обичайната си мрачност — ирландската му избухливост кипваше и при най-леко дразнение.

— Не се майтапя.

Харди съобрази, че братът на Франи, изглежда, е на три уискита, а не на две. „Е — помисли си Харди, — и за него последните няколко дни бяха напрегнати.“

— Не го приех като шега, Моуз. Истината е, че ми се доплака и затова се разсмях. Чуваш ли какво ти говоря?

Моузес отпи и кимна — извиняваше се.

— Имам предвид, че единия ден води децата на училище и пече курабии, а на следващия, бам! — удари с длан по тезгяха, — като гръм от ясно небе попада в затвора, а къщата й изгаря. Как стават такива гадости?

Какво можеше да му отговори Харди? Че Франи е предприела поредица от тайни стъпки? Че изобщо не е „като гръм от ясно небе“.

И не само Франи. И той самият ги бе предприел тия ситни стъпчици, отдалечаващи го от близостта им. Нещо повече — той _усещаше_ как се разклащат основите на брака им, първите пробиви сред поредицата от фалове. Бяха допуснали нещата помежду им да се променят покрай напрежението по отглеждане на децата — общуването им се пропукваше, животът на всеки сякаш протичаше на различни планети.

Ето откъде тръгваше лошото, довело ги дотук, но точно сега нямаше да вади всичко това наяве. Вдигна чашата си и се разправи с още два-три сантиметра от бирата си.

— Не зная, Моузес. Не зная.

Макгайър се приведе над бара.

— Кажи ми, че не спи с него — прошепна той.

— Казва, че не е така. — Харди улови погледа му. — Не би го направила.

— Така е — побърза да се съгласи Моузес, но си пролича, че изпитва облекчение. Е, поне брат й вярваше. — Първо на теб щеше да каже, преди да се е случило каквото и да е, дори само да си го е помислила. Такава е тя.

— Добре. — Обсъждането на този проблем нямаше нито да влоши, нито до подобри нещата. Само щеше да включи и други хора в дискусията, а Харди не го искаше дори и с Моузес. Те двамата с Франи може и да имаха сериозни разногласия, но бяха единодушни по въпроса, който ги отчуждаваше от съвременния свят — вярваха, че личният им живот си е тяхна лична работа.

— Ами къщата ви?… — попита Моузес. — Тая сутрин ти каза, че и пожарът е свързан с онази история.

— Свързан е с въпроса кой е убил Брий, Моузес. А не с мен и Франи.

— Има ли изгледи да откриеш кой е? Кой го е извършил?

— Нямам представа дали имам изгледи, но някой явно смята така. Струва ми се, че подпалването на къщата ми е предупреждение да стоя настрана.

Моузес отпи глътка уиски и бавно остави чашата.

— Освен ако не е мислел, който и да е той, че си си у дома, а в такъв случай не е само предупреждение.

Харди размисли за миг.

— Не. Съмнявам се. Не представлявам чак такава заплаха. — Разтърси глава, стреснат от тази мисъл. — Не смятам — повтори повече на себе си, отколкото за пред Моузес.

— Е, няма нужда да си го мислиш, за да се окаже вярно. На твое място щях да го прибавя към останалата каша.

— Кое по-точно?

— Че някой се опитва да те убие.

При тази ведра забележка, вратата се отвори с трясък и смесена сюрия от шестима човека нахлу вътре, спорейки за футбол и викайки да й донесат бира. Моузес вдигна извинително рамене към Харди, поздрави дошлите и се упъти към кранчето.

Това послужи като сигнал за Харди, че зет му не иска да губи повече време за философстване с роднината си. Моузес имаше право — трябваше да изясни още сума неща. Бе уязвим и не биваше да си позволява да се отпуска.

И тъй, без план и без конкретна цел, Харди остави недопити две трети от бирата си. Бе паркирал на ъгъла на Трето Авеню и си запробива път през мъглата, привел гръб срещу вятъра. Като седна зад волана, се подвоуми, преди да завърти ключа, после се подсмихна, когато запали мотора. Видя ли? Няма бомба. Наду парното докрай, потегли, стигна до ъгъла и зави надясно. Нямаше представа накъде е тръгнал.

Знаеше само, че мястото му не е в „Литъл Шамрок“. Трябваше да работи. Времето изтичаше стремглаво. Не можеше да се прибере у дома — там сега се разпореждаше отдел „Палежи“. Оставаха му децата, Франи. Но днес вече се видя с тях. Стига толкова засега.

Къде, за Бога, бе Рон Бомонт? А Фил Канета?

С какво разполагаше? С какво би могъл да работи?

Единственото, което бегло му дойде наум, бе да се заеме с книжата си — вечния спътник и последното убежище на всеки адвокат. В кантората си имаше копия на страниците от папката на Карл Грифин, бележките, които си бе водил при последната си среща с Канета, материалите, задигнати от кабинета на Брий, писмата от университетския й албум. „В определен смисъл — разсъждаваше той — поне част от всичко това може да ме заинтересува.“