Чтение онлайн

Бяха стигнали до колата на Канета От лявата им страна. Глицки измъкна гумени ръкавици от джоба на якето си, подаде един чифт на Харди, надяна своя и се наведе над зиналия багажник.

— Какво търсим? — приближи Харди зад гърба му.

— Не би трябвало да има каквото и да било — отвърна Глицки. — На теория всичко би трябвало да е пакетирано и с етикети в лабораторията, а ако са приключили — прибрано в кутии в камерата.

И багажникът наистина изглеждаше напълно прочистен. Все пак двамата поровиха във вдлъбнатините за резервни гуми, под килимчето, под тонколоните — навсякъде.

Глицки мина откъм страната на шофьора, а Харди — от другата. Макар предната седалка да бе почистена, по килимчето все още личеше кръвта на Канета. Под козирките нямаше нищо. Жабката бе празна. Отзад нещата стояха по същия начин.

Глицки не проронваше дума и макар Харди все още да не бе наясно защо правят всичко това, остана с него през цялото време. При колата на Грифин пак започнаха от багажника. В своя автомобил Карл бе оставил малко повече свидетелства за живота и работата си — петна от напитки, изгаряния от цигари, — но той очевидно бе обработен от екип професионалисти.

Поне докато не стигнаха до задните врати. По задната седалка и килимчето под нея личаха същите, привични им вече, петна и миризми и Харди се канеше да се изправи, когато Глицки му махна.

— Последното. — И двамата вдигнаха задната седалка.

Харди подсвирна.

Глицки се загледа втренчено за миг.

— Не пипай — каза той. — Да вървим.

Върнаха се при будката на пазача, Глицки вдигна телефонната слушалка и набра няколко цифри.

— Свържете ме с Оперативния отдел — нареди лейтенантът на диспечера. — Лион Тимс ли е на дежурство? Добре. Обадете се на пейджъра му. Да, госпожо, още сега. Предайте му да ми се обади.

Глицки й издиктува номера и почакаха минута-две. Телефонът иззвъня.

— Лион, Ейб е. Намирам се в гаража и случайно вдигнах задната седалка в колата на Карл Грифин. Да. Аха. Е, пропуснали са я. Аха. Зная. Аз също.

Извъртя с досада очи пред Харди.

— Слушай сега, работата е там, че ако си забелязал, изоставаме с това разследване. Точно така. Лион, чуй ме. За да сме наясно, очаквам всичките тези ненужни хартийки, книжни кърпички, пържени картофки, захарни фунийки, презервативи, монети, куршуми, връзки за обувки, капачки, фишове за тото, лотарийни билети до сутринта да бъдат проверени, пакетирани, описани и качени в лабораторията до шушка. Започнете веднага. Аха. Точно така. Зная. Не ме е грижа.

Харди не бе уверен, че е в състояние да остане буден, докато кара през града към дома на Ерин. Сградата на Фримън бе по-близо, а и имаше още работа там.

И ето го, седнал на дивана в кантората си, той се мъчеше да държи очите си отворени. Адвокатските му бележници лежаха до него и той бе нахвърлял искането, което щеше да предяви пред съда — всъщност пред Мариан Брон — за анулиране на призовката за неуважение към съда. Погледна часовника си — почти един.

Прочете още един ред, едва не задряма и стреснат се събуди.

На ниската масичка пред него, притиснати с пистолета му, лежаха всички книжа, които бе събрал през последните четири дни. Щеше да ги изчете едно по едно, след като свърши с искането. Отново взе да задрямва.

Пистолетът. Напоследък се мъмреше сам, задето бе допуснал да заспи с пистолета на видно място до себе си, и този път нямаше да го позволи.

Краката не му се подчиняваха, раменете му бяха изтръпнали, а в устата му горчеше, но се застави да отиде до бюрото, да отвори чекмеджето, да прибере пистолета и да заключи.

Пътят до ключа на лампата при вратата и после до дивана му се стори като цял километър по нанагорнище, но най-сетне го преодоля, зави се с якето си, катурна се на една страна и заспа, преди да разбере какво става.

29

Привидно това бе закуска в частния апартамент на кмета в сградата на общината, но никой от присъстващите, с изключение на един, изглежда нямаше кой знае какъв апетит. Подносът със сладки кифлички си стоеше непокътнат в средата на дългата правоъгълна маса.

В седем и десет самият кмет — Ричард Уошингтън — още не се бе появил. Но всички останали се бяха събрали и пиха кафе в седем — в часа, който негова светлост бе определил за това неотложно заседание.

Скот Рандъл за пръв път попадаше в седалището на кмета и съвсем характерно за него, макар да бе много по-млад от всички останали в стаята, не се впечатли. „Напълно е възможно — помисли си, — някой ден и аз самият в крайна сметка да се озова тук.“ Щеше да боядиса стените в друг цвят — такъв, който по-определено, но все пак изискано, да намеква за власт. В светлокафяво може би.

Стоеше сам до огромния бюфет под огледало в натруфена рамка в най-далечния ъгъл на стаята. Дояждаше втората си скарида — първата бе изгълтал надве, натри — и сега отпиваше от кафето си и наблюдаваше останалите гости. Шарън Прат, неговата началничка, бе потънала в напрегнат разговор с Дан Ригби, шефа на полицията, и Питър Струлър — следователя на самия Рандъл от Областната прокуратура.

Присъствието на Мариан Брон бе изненада за Рандъл — съдиите от Върховния съд често обичаха да се преструват, че стоят над политическите дрязги. Но тя очевидно бе дошла по заповед на кмета, макар че изискано пренебрегваше всички останали и видимо се чувстваше нещастна. Когато Рандъл пристигна, тя вече седеше на масата и с молив в ръка демонстративно нанасяше бележки в някаква дебела, черна папка.

Икономът на кмета също се казваше Ричард. Скот Рандъл сподави усмивката си, спомняйки си, че еднаквите им имена бяха довели до неизбежните прякори „Големия Дик“ и „Малкия Дик“* на кмета и иконома му. Малкият Дик бъбреше с двама от служителите, които Рандъл позна, но имената им му убягваха.

[* Игра на думи — в разговорния език Дик, освен съкратено от Ричард, означава и човек, и пенис. — Б.пр.]

Най-после — Рандъл погледна часовника си: 7 и 13 — кметът Уошингтън връхлетя в стаята. Решителен, претоварен, раздразнен, той говореше високо на жена на средна възраст, която се мъкнеше по петите му и непрестанно драскаше нещо в стенографски бележник. Над костюма си Уошингтън бе облякъл палто от камилска вълна. Бе доста висок и плещест. Неправилен нос, капиляри по лицето, буйна, рошава и посивяла грива. На влизане в стаята продължи да крачи забързано, докато не стигна до мястото си начело на масата и там се закова, сякаш изненадан, че е спрял точно тук.

— Добре — едва ли не ревна той, оглеждайки стаята. — Всички ли дойдоха? Да почваме.

Малкият Дик изникна зад него и му помогна да си свали палтото — машинално действие, което кметът изобщо не забеляза. Докато седне на стола си, жената му бе наляла кафето, бе сложила в него — както забеляза Рандъл — три бучки захар и сметана и бе изчезнала.

Уошингтън сръбна от чашата, преглътна, изчака за миг една от служителките да престане да мърда на стола си. След още миг Мариан Брон вдигна очи, остави молива си и затвори папката.