Чтение онлайн

— Едни от последните, които аз опитва, Ейб. Прощавай. Обаче съвпадат.

— Съвпаднали са?

— Да. Също като на чаша, все едно кого са.

— С отпечатъци от жилището в надстройката ли?

Гатас кимаше ли, кимаше.

— Сигурен напълно.

— Кери? — обади се Харди.

Гатас погледна него, после Глицки за позволение. Лейтенантът кимна.

— Така изглежда.

— Какво това? — попита Гатас. — Сам _Деймън Кери?_

Глицки кимна.

— Ако си сигурен за отпечатъците по чашата, значи е бил в дома на Брий Бомонт, а каза, че не е ходил там.

— О, сигурен напълно.

— Значи е Кери.

— Ах, мамка му — възкликна Гатас. — Съвсем мамка му.

— Взе ми думите от устата, Пол — почти се усмихна Глицки. — Чудесна работа свърши. И благодаря, че дойде тази вечер. Много ни помогна. Да те откарам ли у вас?

— Не. Звънил на моя жена. Десет минути, тя тук. — Кимна и излезе.

Отново се възцари тишина. Харди изчакваше. Глицки смучеше бузата си отвътре.

— Навярно точно в момента си спомняш, че аз донесох чашата — обади се Харди.

27

Джим Пиърс седеше на лоцманското място на подвижния мостик на яхтата си, облечен топло заради лошото време. Пиеше чист ром от канче и смучеше угарката на пура „Партагас“. Плавателният съд се захранваше с електричество от яхтклуба и бе включил малкия телевизор, макар да не го гледаше — просто за шумов фон, нищо друго. Смях на запис. Порив на морския вятър довя цял облак влага през отворените прозорци.

Усети раздвижване в яхтата, но не се обърна.

— Имаш ли представа колко е часът?

Жена му, както обикновено, представляваше великолепна гледка. Особено в момента, поруменяла от студа и от лекото усилие да дойде на яхтата. По косата й се бяха събрали ситни капчици и осветени отзад, те се превръщаха в ореол.

— Навярно около девет — отвърна й безизразно.

— Какво чакаш тук?

— Тебе — да дойдеш и да ме вземеш. И ето, че дойде.

— Пак се отбиха от полицията.

— Е, бедата никога не идва сама. И какво искаха този път?

— Очевидно е станало още едно убийство. Убит е полицай.

— И са дошли да разпитват мен ли?

— Явно по някакъв начин е бил свързан с Брий.

Той най-после погледна жена си в очите.

— Е, _аз не съм_ свързан с Брий. — Отпи глътка от канчето.

— Не се настройвай против мен, Джим. Моля те. Къде беше?

Продължаваше да я гледа.

— Ето тук — отвърна. — Нали ти казах. Чаках да дойдеш да ме вземеш.

— От снощи ли си тук?

Джим кимна.

— Ти не се беше прибрала от тържеството. Щях да се побъркам. Какво искаха?

Тя хвърли поглед зад гърба си, сякаш се безпокоеше да не я чуе някой. И отново към него:

— Искаха да разберат къде си. Казах им. Не са ли идвали тук?

С пурата си той посочи към водата:

— Бях в открито море.

— В тази мъгла?

Пиърс вдигна рамене.

— Водя опасен живот. Какво значение има? А ти какво прави цял ден?

— До обяд си останах вкъщи и чаках да се прибереш. После обядвах с майка си и брат си. После беше приемът за библиотеката — вечерята на спонсорите.

Джим Пиърс се плесна по челото с мним ужас.

— Тази вечер ли беше? И аз съм го изтървал? — Хвърли й невиждащ поглед. — Добре си се забавлявала без мен!

— Всички се чудеха защо те няма. Казаха, че им липсваш.

— Не се и съмнявам. Те на мен също.

Тя скръсти ръце и се облегна с гръб на парапета.

— Не разбирам защо си толкова жесток, Джим. Не усетих кога започна това.

Той помълча един миг, внимателно вдигна канчето и бавно отпи.

— О, мисля, че би могла да се досетиш. Човек се ожесточава, ако го отблъскват прекалено дълго. Някои хора, като се ожесточат, си го изкарват с жестокост.

— Никога не съм те отблъсквала.

Опит за отривисто изсмиване. „Не — помисли си той, — само дето направи така, че вече бе невъзможно да ти се моля.“ Но каза:

— Права си. Аз съм виновен.

Задълго се възцари мъртва тишина.

От една шамандура в канала при устието на яхтклуба се разнесе плътен звън, почти незабавно последван от отчаяния вопъл на сирената за мъгла. Джим Пиърс хвърли пурата си в залива и се пресегна да изключи телевизора.

Жена му като че ли очакваше той да каже нещо, така че й направи тази услуга:

— Няма значение. Нищо няма значение.

— Не бива да го правиш! — едва не изпищя Валънс. Бе измъкнал Деймън Кери на покрива на поредния проклет хотел, в който бяха отседнали след поредната проклета беседа на кандидата. — Не бива да го правиш два дни преди изборите! Отблъскваш хората, не разбираш ли? А не можеш хем да ги отблъскваш, хем да спечелиш.

— Аз съм верен на себе си — отвърна Кери. — Досега не съм губил на избори, а винаги съм оставал верен на себе си.

— Да, Деймън, обаче досега не си се кандидатирал за _губернатор_ Това не ти е длъжността градски съветник, а висок пост и затова съм нает, забрави ли? Такава ми е работата. Да преча на кандидатите да бъдат верни на себе си, особено четирийсет и осем часа преди изборите. Ето какво ще ти кажа: щом искаш да бъдеш верен на себе си, направи го в сряда. — Пристъпи няколко крачки и изруга.

Кери се приближи откъм гърба му.

— Не отблъсквам електората си. Опитвам се да въздействам на хората, да им кажа истината. Те откликват на думите ми.

— Не — отсече Валънс. Обърна се, изпълнен с презрение към политическото правило, че високият винаги печели. Кери го надвишаваше с над десет сантиметра и при такава близост Валънс бе принуден да го гледа изотдолу. Но все едно, щеше да каже своето — дали изотдолу, дали отвисоко, или отстрани — и на Кери ще му се наложи да го изслуша. — Не, не и не. Чуй ме внимателно. Твоята работа не е да въздействаш на хората, нито да им казваш истината, нито да оставаш верен на себе си. Опитваш се да спечелиш изборите. Ето какво се опитваш да постигнеш в момента. А ти цял ден закъсняваш, пропускаш срещи, отклоняваш се от сценария…

— Сценарий няма. Има…

— Не, Деймън. На този етап от значение е единствено сценарият. Повтаряй, повтаряй, повтаряй. Усмихвай се, усмихвай се, усмихвай се. И не се спирай на едно място, не пропускай нито една възможност да повтаряш, да повтаряш и пак да повтаряш.

— Само дето тази сутрин изтървахме една, нали, Ал? И защо? Защото ти закъсня да ме вземеш.

— _Ти_ се успа, Деймън.

— Аз завися от теб, Ал. Изтощен съм и се разболявам. А ти? Задължението на ръководителя на кампанията е да води кандидата там, където е необходимо. Това му е работата. А не да му пречи да остава верен на себе си. — Допря ръка до челото си. — Наистина се разболявам — добави. — От седмици съм болен.