Чтение онлайн

Кметът й кимна, огледа седналите на масата и спря поглед върху младежа откъм края.

— Ти си Рандъл — изрече той и го посочи с дебелия си пръст.

— Да, сър.

— На колко си години, синко?

Рандъл леко се наежи от високомерното му снизхождение, но какво можеше да направи?

— На трийсет и три, сър.

— Женен ли си? Деца имаш ли?

— Не. Нито едното, нито другото.

Уошингтън го подържа на горещия стол и изглеждаше доволен, че той ще се попържи там известно време. Повторно сръбна от кафето си.

— Някой ще ми подаде ли кифличките? Благодаря. — Грабна напосоки от купчинката, отхапа, задъвка. — Знаеш защо сме се събрали. — Това не беше въпрос.

Рандъл преглътна мъчително.

— Предполагам, че заради случая с Франи Харди.

— Точно така.

След това официално потвърждение на повода, поради който бе свикана срещата, Мариан Брон заговори:

— Извини ме, Ричард, но при това положение аз не мога да остана тук. Не бива да обсъждам дело на своя съдебен състав — и понечи да се изправи.

Кметът обаче не се впечатли.

— Така или иначе, защо не вземеш да поостанеш, Мариан, в случай че втората половина на разговора засегне бюджета на съда за следващата година? Той може би ще е достоен за твоето внимание. — Отправи й свиреп поглед, а тя в края на краищата отстъпи пред него и се намести на стола си.

Ричард Уошингтън отпи още една голяма глътка кафе и внимателно постави чашката на порцелановата чинийка. Цареше гробна тишина.

Гневният изблик дойде неочаквано, което го направи още по-внушителен. Внезапно кметът с все сила стовари длан по масата. Порцеланът задрънча и кафето се разля. Всички до един подскочиха на местата си.

— Имате ли поне някаква представа за размера на неприятностите, които причинихте, господин Рандъл? — избухна той. — Поне някаква представа?

На находчивия Рандъл му потрябва всичко на всичко частица от секундата да се съвземе.

— Случаят е част от разследването, което аз…

Уошингтън отново го прекъсна:

— Смятате, че всички действаме в безвъздушно пространство ли? Е, нека ви изясня…

— При цялото ми уважение, сър… — намеси се Прат.

Кметът обаче, изглежда, не се израдва и на областния прокурор.

— Какво, Шарън? — сопна се той, извърнат с лице към нея.

— Работата не е там, че възникнаха политически неприятности. Случаят е юридически. Господин Рандъл е постъпил правилно.

Уошингтън за миг претегли думите й. Гласът му, възвърнал обичайната си интонация, прозвуча още по-страховито:

— Онова, което е направил — което всъщност е направила Мариан, може и да не е незаконно, но не бих стигнал дотам да го наричам правилно.

Прат запази ведростта, която идва единствено от съзнанието за собствената правота.

— Жената отказа да съдейства на разширения състав от съдебни заседатели, Ричард. Държа се агресивно и неуважително.

— Била е притеснена как да прибере навреме децата си от училище. Като че ли медиите са единодушни по този въпрос, а същото писа вчера и Джеф Елиът. А ето че и къщата й изгоря. Някой от вас случайно да е забелязал?

— Едното няма връзка с другото — отвърна Прат. — А ти как смяташ, Ричард?

— Аз смятам, че отгоре ми се стоварва целият обстрел, задето допускам продължаването на подобна пародия в града си. Хора, искам жената да бъде освободена. Още днес.

Последва колективно ахване, след което на масата настъпи тишина.

— Не мога да направя такова нещо, Ричард — твърдо изрече Брон. — Първата присъда за незачитане изтича тази вечер и тя трябва да я излежи. Присъстващият тук господин Рандъл може да я призове утре сутринта пред съдебните заседатели първа и по-нататъшното й задържане ще зависи от самата нея, ако тя реши да отговаря, или от господин Рандъл, ако реши да не говори.

Кметът не си направи труда да прикрие сарказма си:

— Благодаря ти, твоя светлост, но нека ти бъде ясно, че не ми допада да се задържа невинна гражданка в затвора, само защото лично й имаш зъб.

Рандъл най-после възвърна способността си да говори.

— Жената не е невинна, ваша светлост. Тя знае нещо.

— Тя знае нещо — закима Уошингтън, а ъгълчетата на устните му потрепнаха. — Радвам се, че повдигнахте този въпрос, господин Рандъл. Господин Ригби — рязко се извъртя той, — до този момент има ли обвинен или подведен под отговорност за убийството на Брий Бомонт?

— Не, сър.

— Значи тази Харди знае нещо за някого си, но ние не знаем какво и не знаем има ли то нещо общо с убийството?

Никой не отговори. Уошингтън свирепо изгледа седналите около масата.

— И въпреки това тя лежи в затвора. — Той негодуващо разтърси буйната си грива. — Свиках тази среща, за да запозная всички ви със своите чувства по повод случилото се. Ще дам гласност на тези силни чувства на тазсутрешната пресконференция и исках благосклонно да ви предупредя да внимавате. Мариан — и ти също, Шарън, — едва ли някой уважава повече от мен правораздавателния процес. Но ми е трудно да повярвам, че тази жена умишлено крие развръзката към това убийство. Така че вашето е чисто и просто дребнавост. — Той повторно посочи Рандъл. — А що се отнася до теб, синко, на това му викаме самонадеяни амбиции. А те не са качество, достойно за уважение. Ако не се беше опитал да заобиколиш полицейското ведомство, нямаше да се озовем в такова положение. Господин Ригби!

— Да, сър. — От изражението му се разбираше, че е наясно какво ще последва. Шефът на полицията е заложник на кмета — той го назначава, на него се отчита. А Ригби се бе озовал в небрано лозе.

— Очевидно сте се опитвали да правите мили очи на госпожа Прат, та нейният страх и ненавист към полицията да не пречат прекалено много на ежедневните дела във ведомството ви. Намеренията ви са похвални. Но си имаме отдел „Убийства“ и не го ръководи нито тук присъстващият господин Струлър, нито госпожа Прат. Ако Глицки не ви харесва, назначете си нов шеф на „Убийства“. Но полицейският отдел разследва убийства и вие трябва да поддържате хората си. Ясно ли е?

Толкова, що се отнася до Ригби. Но Уошингтън още не бе приключил.

— Шарън, Мариан, вие и двете сте на изборни длъжности. Аз съм дилетант по правните въпроси, но постъпката ви създава впечатление за непростима безочливост и обществеността, както изглежда, реагира зле точно на такова поведение. Не би било лошо да помислите върху това.

Харди отвори очи и за втори път от толкова дни му потрябва малко време да осъзнае къде се намира.

На долния етаж, във фоайето на Фримъновата сграда, постави да се вари кафе и влезе да си вземе душ. След десет минути вече бе в кантората си, облечен в тъмносивите си дрехи, и пиеше кафе от огромна чаша.