Чтение онлайн

Мечът не беше мой. Той принадлежеше на училището. На Адемре. Щях да го върна,

когато вече не съм способен да се бия.

Макар да не обичах да слушам едно и също, оставих Вашет да си бърбори несвързано.

Най-малкото, което можех да сторя, бе да и дам възможност да повтаря едни неща отново и

отново, тъй като очевидно бе разтревожена и се опитваше да подреди мислите си.

Някъде на петнайсетото повторение я попитах какво трябва да направя, ако мечът се

счупи — не дръжката или ефесът, а самото острие. Трябваше ли въпреки това да го върна?

Вашет ме погледна толкова стреснато, че изражението и изглеждаше почти ужасено. Не

ми отговори и аз реших да не и задавам повече въпроси през останалата част от сутринта.

* * *

След обеда Вашет ме отведе отново в пещерата на Магуин. Настроението на моята

учителка леко се бе подобрило, но тя все още далеч не си бе възвърнала обичайната

общителност.

— Магуин ще ти разкаже историята на Саисура — обясни ми тя. — Трябва да я

запомниш наизуст.

— Историята му?

— На адемски е атас. Това е историята на твоя меч — за всички, които са го носили и

какво са направили. Това е нещо, което трябва да знаеш.

Стигнахме до края на пътеката и застанахме пред вратата на Магуин.

— Трябва да се държиш възможно най-добре и да си много учтив — предупреди ме

Вашет със сериозен поглед.

— Ще го направя — уверих я аз.

— Магуин е важна личност и трябва да слушаш внимателно какво ти казва.

— Ще го направя — повторих аз.

Вашет почука на вратата и ме въведе вътре.

Магуин седеше на същата маса като преди и доколкото виждах, преписваше същата

книга. Тя се усмихна, когато видя Вашет, след това ме забеляза и на лицето и се появи

обичайната адемска безизразност.

— Магуин — каза Вашет. Дълбоко учтива, настойчива молба. — Този мъж се нуждае от

атаса на своя меч.

— Кой меч откри за него? — попита Магуин и лицето и се набръчка още повече, докато

присвиваше очи, за да го види.

— Саисура — отвърна Вашет.

Магуин се засмя и смехът и прозвуча почти като кудкудякане. Тя стана от стола си.

— Не мога да кажа, че съм изненадана — рече и изчезна през вратата, която водеше

навътре в скалата.

Вашет също излезе и аз останах сам, чувствайки се неловко като в някой от онези

кошмари, в които си на сцената и не можеш да си спомниш какво да кажеш или дори каква

роля трябва да играеш.

Магуин се върна с дебела книга, подвързана в кафява кожа. Тя направи жест и ние

седнахме на два стола, обърнати един срещу друг. Столът на Вашет беше покрит с кожа и

мека тапицерия. Моят не беше такъв. Седнах и сложих Цезура върху коленете си. Донякъде,

защото така ми се струваше подходящо, и донякъде, защото ми беше приятно да го усещам

под ръката си.

Старицата отвори книгата. Подвързията изпука, докато я разтваряше в скута си. Известно

време прелиства страниците, докато не намери мястото, което търсеше.

— Първи беше Чаел — започна тя, — който ме оформи в огъня с неизвестна цел. Носеше

ме, а след това ме захвърли.

Магуин вдигна поглед, без да може да направи жест, тъй като и двете и ръце бяха заети с

голямата книга.

— Е? — подкани ме тя.

— Какво трябва да направя? — учтиво попитах аз.

Заради превръзките и аз не можех да жестикулирам. Двамата бяхме чудесна двойка

полунеми.

— Повтори го — раздразнено ме подкани тя. — Трябва да научиш всичко наизуст.

— Първи беше Чаел — повторих аз, — който ме оформи в огъня с неизвестна цел.

Носеше ме, а след това ме захвърли.

Тя кимна и продължи:

— След това беше Етайне…

Повторих го. Продължихме в същия дух в продължение на около половин час —

изреждахме собствениците един след друг, име след име. Обявявахме патетично колко са

били лоялни и изреждахме враговете, които са убили.

В началото имената и местата ми бяха интересни. Когато обаче продължихме, списъкът

започна да ми действа потискащо, защото почти всеки разказ завършваше със смъртта на

собственика. Освен това те не бяха умрели мирно и кротко. Някои притежатели бяха

загинали във войни, други — в дуели. Мнозина бяха просто „убити от“ или „съсечени от“,

без да се обясняват подробно обстоятелствата на смъртта им. След трийсет такива имена не

бях чул нищо от сорта на „отишъл си мирно от този свят в съня си, заобиколен от дебелите

си внуци“. Сетне списъкът вече не беше потискащ, а просто отегчителен.

— Следващата беше Финол с ясните и блестящи очи — внимателно повторих аз, —

любима на Дулсен. Тя съсякла два даруна, след това била убита от гремените при Дросен

Тор.

Прокашлях се, преди Магуин да започне да рецитира следващия откъс.

— Ако мога да попитам — рекох аз, — колко души са носили Цезура през годините?

— Саисура — рязко ме поправи тя. — Не си мисли, че можеш да си играеш с името му.

То означава да чупиш, да хващаш и да летиш.

Сведох поглед към прибрания в ножницата меч в скута ми. Почувствах тежестта му,

хладината на метала под пръстите ми. Тънка ивица от гладкото сиво острие се виждаше над

края на ножницата.

Как да ви го обясня така, че да разберете? Саисура беше чудесно име. То беше тънко,

ярко и опасно. Пасваше на меча така, както ръкавицата пасва на ръката.

Но то не беше съвършено. Името на този меч беше Цезура. Мечът беше като рязката пауза

в съвършен стих. Беше като внезапно задържания дъх. Беше гладко, бързо, остро и

смъртоносно. Това име не му пасваше като ръкавица, а като кожа. Дори повече от това — то

беше кост, мускул и движение. Това са нещата, които са същността на ръката. А Цезура беше