Чтение онлайн

Не можех да спечеля тази битка, но ръцете ми, тренирани от стотиците часове

упражнения, се задвижиха автоматично, за да се възползват от близостта и. Пристъпих

напред и се опитах да я сграбча в „гръмотевица нагоре“. Тя протегна ръце и отби атаката ми.

След това направи с крак „моряк на дока.“

Не мисля, че очакваше да ме удари. Един по-компетентен противник щеше да избегне

удара или да го блокира. Но положението на краката ми беше погрешно и равновесието ми

не беше добро. Затова бях бавен и кракът и ме уцели в корема и ме натисна.

„Моряк на дока“ не е бърз ритник, предназначен да троши кости. Това е ритник, който

изкарва противника от равновесие. Тъй като аз вече бях загубил равновесие, той направо ме

събори. Приземих се по гръб със силно раздрусване и след това се претърколих, размахвайки

крайници.

Някой би казал, че след такова лошо падане ще съм твърде зашеметен, за да се изправя на

крака и да продължа да се бия. Други пък биха сметнали, че като цяло падането е неприятно,

но аз със сигурност съм се изправял и след по-лоши падания.

Лично аз мисля, че границата между това да бъдеш зашеметен и да бъдеш мъдър

понякога е много тънка. Ще оставя на вас да решите колко тънка е тя.

127.

Гняв

— Какво си мислеше? — попита ме Темпи. Разочарование. Жестоко порицание. —

Какъв глупак трябва да си, за да оставиш меча си?

— Тя първа хвърли своя меч! — възразих аз.

— Само за да те подмами — натърти Темпи. — Това беше капан.

Пристегнах ножницата на меча си така, че дръжката му да стърчи над рамото ми. След

като загубих, нямаше кой знае какви церемонии. Магуин просто ми върна меча и

утешително ме потупа по ръката.

Наблюдавах как тълпата бавно се разотива и направих жест за учтиво недоверие към

Темпи.

— Трябваше ли да задържа своя меч, когато Карсерет беше невъоръжена?

— Да! Тя е пет пъти по-добър воин от теб! Ако беше задържал меча си, може би щеше да

имаш шанс!

— Темпи е прав. — Чух гласа на Шехин зад гърба си. — Да познаваш врага си е да

следваш летхани. Когато битката е неизбежна, умният воин се възползва от всяко възможно

предимство.

Обърнах се и видях, че тя се приближава по пътеката. До нея крачеше Пенте.

Направих жест за учтива убеденост.

— Ако бях задържал меча си и бях спечелил, хората щяха да помислят, че Карсерет е

глупачка, и щяха да възнегодуват, че съм спечелил ранг, който не заслужавам. А ако бях

задържал меча и бях загубил, това щеше да е унизително. И двете възможности нямаше да ми

се отразят добре. — Погледът ми се местеше между Шехин и Темпи. — Прав ли съм за това?

— Прав си — отвърна Шехин. — Но и Темпи е прав.

— Целта винаги трябва да бъде победата — добави приятелят ми. Твърдост.

Шехин се обърна с лице към него.

— Успехът е ключът — каза тя. — Победата невинаги е необходима, за да успееш.

Темпи направи жест за почтително несъгласие и отвори уста да и отговори, но Пенте го

изпревари:

— Квоте, нарани ли се при падането?

— Не много — отвърнах аз и предпазливо раздвижих раменете си, — може би имам

няколко натъртвания.

— Имаш ли нещо, с което да ги намажеш?

Поклатих глава.

— Имам някои неща у дома. — Тя пристъпи напред и ме хвана за ръката. — Да оставим

тези двамата да обсъждат летхани. Някой трябва да се погрижи за раните ти.

Хвана ръката ми с лявата си ръка и така думите и се оказаха необичайно лишени от

всякаква емоционална окраска.

— Разбира се — след известно време отвърна Шехин, а Темпи побърза да направи жест

за съгласие.

Но Пенте вече ме беше повела решително надолу по хълма.

Вървяхме към петстотин метра и тя леко стискаше ръката ми.

Накрая заговори на атурански с лек акцент.

— Толкова лошо ли си наранен, че да имаш нужда от мехлем? — попита тя.

— Всъщност не — признах аз.

— Така си и мислех — заяви тя. — Но когато загубя битка, обикновено не обичам хората

да ми казват как съм я загубила. — На устните и проблесна лека потайна усмивка.

Усмихнах и се в отговор.

Продължихме да вървим и Пенте умело ме водеше за ръка през една горичка, после

нагоре по стръмна пътека, издълбана в малка скала. Накрая стигнахме до усамотена

долчинка, покрита с килим от цъфнали между тревата цветя папавлер. Техните широки

кървавочервени венчелистчета бяха с почти същия цвят като червените дрехи на Пенте.

— Вашет ми каза, че варварите имат странни ритуали за правене на любов — подхвана

тя. — Обясни ми, че ако искам да си легна с теб, трябва да те отведа на място, където има

цветя. — Махна наоколо. — Това са най-хубавите, които успях да открия през този сезон.

Вдигна очаквателно поглед към мен.

— А — рекох аз, — струва ми се, че Вашет си е направила малка шега с теб или може би

с мен. — Пенте се намръщи и аз побързах да продължа: — Но е вярно, че варварите имат

много ритуали, които водят до правенето на любов. Там нещата са малко по-сложни.

Тя направи жест за мрачно раздразнение.

— Не би трябвало да съм изненадана — заяви. — Всички разправят истории за вас,

варварите. Някои от тях са с образователна цел, за да се науча да се движа свободно сред вас.

Кисела усмивка. Тъй като все още не съм била сред варвари, ми разказват и истории просто