Чтение онлайн

мечът. Беше едновременно неговото име и самият меч.

Не мога да ви кажа как разбрах това, но просто го знаех.

А и щом щях да бъда повелител на имената, реших, че бих могъл да избера и името на

собствения си меч.

Вдигнах поглед към Магуин.

— Името е добро — съгласих се учтиво аз, като реших да запазя мнението си за себе си,

докато не съм далеч от Адемре. — Само се чудех колко общо са били собствениците на

меча. Това е нещо, което също трябва да знам.

Магуин ми хвърли мрачен поглед, с който ми казваше, че е наясно, че се държа

снизходително с нея. Но прехвърли няколко страници напред в книгата. След това още

няколко. А после и още няколко.

— Двеста трийсет и шест — обяви тя. — Ти ще си двеста трийсет и седмият. —

Прелисти обратно към началото на списъка. — Да започнем отначало. — Пое си дъх и

подхвана: — Първи беше Чаел, който ме оформи в огъня с неизвестна цел. Носеше ме, а след

това ме захвърли.

Потиснах въздишката си. Дори с умението в наизустяването на стихове, което бях

придобил като член на трупа, пак щяха да са ми нужни много и изморителни дни, преди да

запомня всички имена.

След това осъзнах какво всъщност означава това. Ако всеки собственик беше притежавал

Цезура в продължение на десет години и ако мечът никога не бе оставал без притежател за

повече от ден-два, това означаваше, че по най-скромна преценка той е по-стар от две хиляди

години.

* * *

Следващата изненада се появи три часа по-късно, когато се опитах да се извиня, за да

отида да вечерям. Щом се изправих да си ходя, Магуин ми обясни, че трябва да остана с нея,

докато не науча цялата история на Цезура наизуст. Щяха да ни носят храна и наблизо имаше

стая, където можех да спя.

Първи беше Чаел…

126.

Първият камък

Прекарах следващите три дни с Магуин. Не беше толкова зле, особено като се има

предвид, че лявата ми ръка все още не беше заздравяла, така че възможностите ми да

разговарям и да се бия бяха ограничени.

Иска ми се да мисля, че се справих доста добре. Щеше да ми е по-лесно да запомня цяла

пиеса вместо това. Репликите в пиесата се напасват като частите от ребус — диалозите се

движат напред-назад, историята има форма.

Но онова, което научих от Магуин, беше просто дълга последователност от непознати

имена и несвързани събития. Беше като някакъв списък, представен като история.

Въпреки това го научих наизуст. Беше късно вечерта на третия ден, когато го

изрецитирах без грешка на Магуин. Най-трудно ми беше да не пея, докато декламирам.

Музиката можеше да пренесе думите на километри разстояние, за да стигнат до сърцата и

спомените на хората. Запаметяването на историята на Цезура стана доста по-лесно, когато я

наставих наум към мелодията на стара винтишка балада.

На следващата сутрин Магуин поиска да я изрецитирам отново. След като се справих и

втория път, тя написа набързо бележка до Шехин, запечата я с восък и ме изпъди от

пещерата си.

* * *

— Очаквахме, че на Магуин ще са и нужни още няколко дни, докато приключи с теб —

отбеляза Шехин, докато четеше бележката. — Вашет отиде до Феант и ще минат поне два

дена, преди да се върне.

Това означаваше, че съм наизустил атас два пъти по-бързо, отколкото те са очаквали.

Изпитах голяма гордост.

Шехин погледна лявата ми ръка и леко се намръщи.

— Кога са ти махнали превръзката? — попита тя.

— Не успях да те намеря — отвърнах аз, — затова посетих Даелн. Той каза, че ръката ми

е зараснала доста добре. — Свих ръката си без превръзка и направих жест за радостно

облекчение. — Почти не чувствам скованост в кожата и той ме увери, че ако внимавам,

скоро няма да усещам съвсем нищо.

Погледнах Шехин в очакване да видя някакъв жест на одобрение или задоволство.

Вместо това видях ядосано раздразнение.

— Сбърках ли в нещо? — попитах аз. Объркано съжаление. Извинение.

Шехин посочи ръката ми.

— Това можеше да е удобно извинение да отложим твоето „изпитание на камъка“ —

заяви тя. Раздразнено примирение. — Сега ще трябва да преминеш през него, независимо

дали Вашет е тук или не.

Усетих как познатата тревога се завръща като черна птица, вкопчваща ноктите си в

мускулите на врата и раменете ми. Мислех си, че досадното наизустяване ще е последното

ми изпитание, но очевидно ме очакваха и други. Освен това самото звучене на „изпитанието

на камъка“ не ми се нравеше особено.

— Върни се тук след обяда — нареди Шехин. Приключен въпрос. — Тръгвай. Дотогава

трябва да подготвя още много неща.

Отидох да потърся Пенте. След като Вашет я нямаше, тя бе единственият човек, когото

познавах достатъчно добре, за да го разпитам за предстоящото изпитание.

Но не успях да я открия нито в дома и, нито в училището, нито в баните. Накрая се

отказах. Направих разтяганията си и започнах да упражнявам кетан — в началото с Цезура, а

после и без него. След това отидох до баните и хубаво се изтърках след трите дни, които бях

прекарал в седене, без да правя нищо.

Когато се върнах от обяда, Шехин ме очакваше с издялания си дървен меч в ръка. Тя

погледна празните ми ръце и направи раздразнен жест.

— Къде ти е мечът за дуелиране?

— В стаята ми — отвърнах аз. — Не знаех, че ще ми трябва.

— Бягай да го вземеш — нареди ми тя. — След това ще се срещнем на каменния хълм.