Чтение онлайн

Изражението на помощника отново стана несигурно. Той се обърна към Летописеца.

— Как позволи това да се случи? — поиска обяснение той.

— Вината не е негова, Баст — разсеяно каза Квоте. — Аз започнах боя.

Той сложи няколко пръста в устата си и предпазливо започна да опипва отвътре. Когато

ги извади, те бяха покрити с яркочервена кръв.

— Предполагам, че ще загубя този зъб — замислено отбеляза той.

— Няма да загубиш зъба си, Реши — пламенно го увери Баст. — Няма.

Съдържателят леко помръдна с рамене, сякаш се опитваше да ги свие, без да помръдне

тялото си повече, отколкото е необходимо.

— Това няма особено значение в голямата схема на нещата, Баст. — Той притисна

кърпата към косата си и след това я погледна. — А и сигурно няма да се наложи да ме шиеш.

— Изправи се върху стола си. — Да вечеряме и да се връщаме към историята. — Повдигна

вежди към Летописеца. — Ако все още имаш желание, разбира се.

Писарят го погледна безизразно.

— Реши — обезпокоено каза помощникът, — не изглеждаш добре. — Той протегна ръка.

— Дай да погледна очите ти.

— Нямам сътресение, Баст — раздразнено отговори Квоте. — Имам четири счупени

ребра, звънтене в ушите и един клатещ се зъб. Имам няколко дребни наранявания по скалпа,

които изглеждат по-сериозни, отколкото всъщност са. Носът ми е разкървавен, но не счупен

и утре целият ще съм в синини. Все пак сме имали и по-лоши случаи. — Той отново леко сви

рамене. — А и те ми напомниха за нещо, което почти бях забравил. Вероятно трябва да им

благодаря за това. — Замислено опипа челюстта си и обходи с език устата си. — Може би

благодарностите ми не трябва да са чак толкова сърдечни.

— Реши, ще трябва да те шия — настоя Баст. — И трябва да ми позволиш да направя

нещо за този зъб.

— Просто няколко дни ще дъвча на другата страна — заяви съдържателят и стана от

стола си.

Помощникът хвана ръката му. Очите му бяха сурови и тъмни.

— Седни, Реши — думите му не прозвучаха като молба, а гласът му беше неочаквано

нисък като тътена на далечна гръмотевица. — Седни.

Квоте седна.

Летописеца кимна одобрително и се обърна към Баст:

— Какво да направя, за да помогна?

— Не ми се пречкай — рязко отвърна младежът. — И гледай да остане в този стол,

докато се върна.

Той се качи на горния етаж.

Настъпи тишина.

— Подчинително наклонение значи — обади се писарят.

— В най-добрия случай — рече съдържателят, — то е безсмислено. Излишно усложнява

езика. Дразни ме.

— О, хайде стига — отсече Летописеца и гласът му прозвуча леко обидено. —

Подчинителното наклонение е в основата на хипотетичния израз. Когато е използвано

правилно… — Той не довърши, тъй като в стаята нахлу Баст.

Той беше намръщен и държеше малка дървена кутия.

— Донеси ми вода — заповеднически се обърна помощникът към писаря. — Прясна вода

от бурето за дъждовна вода, а не от помпата. След това ще ми трябва мляко от изстудителя,

малко затоплен мед и широка купа. После оправи бъркотията наоколо и не ми се пречкай.

Баст изми порязването на скалпа на Квоте, след това вдяна един от космите му в игла от

кост и направи четири стегнати шева в кожата му. Справи се по-добре от шивачка.

— Отвори уста — нареди му помощникът, след което надникна вътре и се намръщи, като

опипа един заден зъб с пръст. Кимна сякаш на себе си.

Той подаде на съдържателя чаша вода.

— Изплакни си устата, Реши. Направи го няколко пъти и изплюй водата обратно в

чашата.

Квоте го направи. Когато свърши, водата беше червена като вино.

Летописеца се върна с бутилка мляко. Баст го помириса, след това сипа малко от него в

широката глинена купа. После добави бучка мед и го разбърка. Топна пръст в чашата с

кървава вода, извади го и остави една-единствена капка от него да падне в купата.

Отново разбърка сместа и подаде купата на съдържателя.

— Отпий глътка от това — нареди той. — Не го преглъщай. Дръж го в устата си, докато

не ти кажа.

С любопитно изражение Квоте вдигна купата и отпи глътка от млякото.

Баст също отпи една глътка. След това затвори очи за доста продължителен момент от

време и лицето му стана напрегнато и съсредоточено. Отвори очи. Доближи купата близо до

устата на съдържателя и я посочи.

Квоте изплю своята глътка мляко. Беше съвсем бяла като каймак.

Помощникът допря купата до своята уста и се изплю. Беше розова пяна.

Очите на съдържателя се разшириха.

— Баст — каза той, — не трябва…

Младежът направи рязък жест с едната си ръка, очите му продължаваха да са все така

сурови.

— Не съм искал мнението ти, Реши.

— Това е повече, отколкото трябва да направиш, Баст — рече Квоте и смутено сведе

поглед.

Тъмнокосият млад мъж протегна ръка и нежно докосна лицето на своя учител. За момент

помощникът изглеждаше уморен, изтощен до мозъка на костите си. Той бавно поклати глава

с объркано и смаяно изражение.

— Ти си идиот, Реши.

Баст отдръпна ръка и умората изчезна. Той посочи към бара, където Летописеца седеше

и ги наблюдаваше.

— Донеси храната — заповяда му, след което посочи към Квоте. — А ти разказвай

историята.

После се завъртя на пети, отиде до стола си край камината и се отпусна на него, сякаш

беше трон. Плесна рязко два пъти с ръце.

— Забавлявай ме! — заяви той с широка, безумна усмивка.

И дори от мястото си край бара, където стояха, съдържателят и писарят можеха да видят