Чтение онлайн

Алверон бавно кимна.

— Обезпокоително е, че може да съществува толкова важна тайна. — Той огледа

градината и насочи поглед към стените на имението си. — А аз не харесвам това да се

случва в моите собствени земи. — Обърна се отново към мен, очите му бяха пронизващи и

ясни. — Как предлагаш да ги търсим?

— Както посочи ваша милост — печално се усмихнах аз, — независимо колко добре

мога да се изразявам и колко съм образован, аз никога няма да съм благородник. Липсват ми

връзките и ресурсите да организирам толкова задълбочено търсене, колкото би ми се искало.

Но с вашето име, което да ми отваря вратите, бих могъл да претърся много частни

библиотеки. Бих могъл да получа достъп до архиви и записки, които са твърде лични или

скрити, за да бъдат подправени…

— Мисля, че те разбирам. — Маерът кимна и продължи да ме гледа в очите. — Аз от

своя страна бих дал много, за да науча истината по този въпрос.

Той извърна поглед при звука на разнеслия се наблизо смях, примесен със стъпките на

група приближаващи се благородници.

— Ти ми даде повод за сериозни размисли — каза той по-тихо. — Ще обсъдим това

допълнително, когато сме сами.

— Кога ще е удобно за вас да се срещнем, ваша милост?

Алверон ме изгледа дълго и замислено.

— Ела тази вечер в покоите ми. И тъй като не мога да ти дам отговор, нека в замяна ти

предложа един свой въпрос.

— За мен въпросите са почти толкова ценни, колкото отговорите, ваша милост.

138.

Бележки

Тъй като оставаха почти пет часа до срещата ми с маера, най-сетне бях свободен да се

погрижа за своите дела в Долен Северин. От конския подемник небето беше толкова синьо и

ясно, че само като го погледнеше човек, сърцето му направо спираше. Докато мислех за това,

се отправих към „Четирите свещи“.

В общото помещение нямаше много хора, затова не беше изненадващо, че съдържателят

забеляза, когато се насочих към задното стълбище.

— Ей ти, спри! — извика той на развален атурански. — Трябва да си платиш! Стаите са

само за хора, които плащат!

Тъй като не исках да правя сцена, се приближих до бара. Съдържателят беше слаб, мазен

мъж със силен ленати акцент.

— Само посещавам една приятелка — усмихнах му се аз. — Жената в трета стая, която

има дълга черна коса. — Показах колко дълга. — Тук ли е още?

— А — многозначително ме погледна той. — Онова момиче. Динай ли е името и?

Кимнах, защото знаех, че Дена сменяше името си толкова често, колкото други жени

сменят прическата си.

— Да. — Мазният мъж кимна отново. — С хубави тъмни очи? Отдавна замина.

Сърцето ми се сви, макар да бях наясно, че не бива да се надявам, че тя още ще е тук след

цялото това време.

— Знаеш ли къде може да е отишла?

— Не. — Краткият му смях приличаше на кучешки лай. — Покрай теб и останалите

вълци, които душеха около нея, можех да си напълня кесията, ако знаех къде е, и бих продал

на всички ви тази информация. Но, не — не’ам представа.

— Може би е оставила съобщение за мен? — попитах аз без особена надежда — в

имението на Алверон не ме чакаше никакво писмо, нито бележка. — Тя очакваше, че ще я

потърся тук.

— Така ли? — подигравателно рече той, след което, изглежда, си спомни нещо. — Май

намерих някаква бележка. Може да е и за теб. Не ме бива много в четенето. Искаш ли я? —

усмихна се той.

Кимнах и в сърцето ми проблесна надежда.

— Тя си тръгна, без да плати стаята си — уведоми ме мъжът. — Седемнайсет пенита и

половина.

Извадих един сребърен раунд и му го показах. Той протегна ръка да го вземе, но аз го

оставих върху масата и го притиснах с два пръста.

Съдържателят бързо се скри в задната стая и го нямаше пет дълги минути. Накрая се

върна, стиснал в ръка многократно сгънато парче хартия.

— Намерих го — заяви той триумфално и го размаха към мен. — Хартията тука ми требе

само за подпалки.

Погледнах към листа хартия и усетих как настроението ми се подобрява. Бележката беше

сгъната по същия начин, по който бях сгънал писмото, което бях изпратил по калайджията.

Щом тя повтаряше моя номер, значи сигурно бе прочела писмото ми и бе оставила тази

бележка за мен. Надявах се, че ще разбера къде е отишла и как да я намеря. Плъзнах

монетата към съдържателя и взех бележката.

Щом като излязох навън, побързах да се скрия в сянката на един вход, знаейки, че това е

най-доброто уединение, което мога да си осигуря на оживената улица. Внимателно отворих

бележката, разгънах я и я вдигнах на светлината. Тя гласеше:

Дена,

Бях принуден да напусна града, за да изпълня едно поръчение на моя покровител. Ще

отсъствам известно време, вероятно няколко цикъла. Заминаването ми беше внезапно и

неизбежно, иначе непременно щях да се срещна с теб, преди да тръгна.

Съжалявам за много от нещата, които казах последния път, когато разговаряхме, и искам

лично да ти се извиня за тях.

Ще те намеря, когато се върна.

Твой,

Квоте

* * *

Когато удари осмата камбана, се отправих към покоите на маера, като преди това

оставих Цезура. Без него се чувствах някак гол. Странно е как бързо свикваме с подобни

неща.

Стейпс ме въведе в дневната и Алверон го изпрати да покани Мелуан да се присъедини

към нас, когато и е удобно. Зачудих се разсеяно какво ли щеше да стане, ако тя реши да не

дойде? Дали щеше да пренебрегне и нея в продължение на три дни в знак на мълчаливо