Чтение онлайн

трупата ми. Тази тайна продължаваше да се таи в сърцето ми, тежка като голям гладък

камък. Беше нещо твърде лично, за да го кажа на толкова интелигентен човек като маера. И

което беше по-важно, това щеше да разкрие моята връзка с Едема Рух, нещо, което не бях

направил публично достояние в двора му. Алверон знаеше, че не съм благородник, но

нямаше представа, че произходът ми е чак толкова нисък.

— Това трябва да е много важен въпрос за теб, щом ти трябва толкова дълго време, за да

го обмислиш — пошегува се маерът, докато се колебаех. — Хайде, настоявам. Всъщност ще

ти предложа сделка — въпрос срещу въпрос. Може би ще си помогнем взаимно да намерим

своите отговори.

Едва ли можех да се надявам на по-голямо насърчаване от това. Замислих се за момент,

за да подбера внимателно думите си.

— Къде са амирите?

— Амирите с окървавени ръце — замислено каза сякаш на себе си Алверон и след това

ми хвърли кос поглед. — Предполагам, че не питаш къде са телата им?

— Не, ваша милост — мрачно отвърнах аз.

— Интересно — отбеляза той и лицето му стана замислено.

Поех си облекчено дъх, почти бях очаквал да ми даде някой лекомислен отговор и да ми

каже, че амирите са мъртви от векове. Вместо това той рече:

— Изучавах сериозно амирите, когато бях млад, знаеш ли това?

— Наистина ли, ваша милост? — попитах аз, изненадан от големия си късмет.

Той ме погледна и на устните му заигра лека усмивка.

— Не е толкова учудващо. Когато бях момче, исках да съм един от амирите. — Той

изглеждаше леко смутен. — Не всички истории за тях са зловещи. Те са извършили значими

неща. Направили са трудни избори, които никой друг не е искал да направи. Тези неща

плашат хората, но вярвам, че те са били велика сила, бореща се на страната на доброто.

— И аз винаги съм смятал така — признах аз. — Питам просто от любопитство — коя е

вашата любима история?

— Атрейон — малко тъжно отговори маерът. — Не съм се сещал за това от години.

Вероятно бих могъл да изрецитирам по памет „Осемте клетви на Атрейон“. — Той поклати

глава и ме погледна. — А ти?

— Атрейон е малко кървав за мен — признах аз.

Алверон изглеждаше развеселен.

— Не са ги наричали „амирите с окървавените ръце“ без причина — отбеляза той. —

Татуировките на сиридите едва ли са били просто за украса.

— Така е — съгласих се аз. — И все пак предпочитам сър Савиен.

— Разбира се — кимна той, — ти си романтик.

Повървяхме мълчаливо известно време, завихме зад ъгъла и минахме покрай един

фонтан.

— Бях очарован от тях като дете — най-сетне рече Алверон, сякаш признаваше нещо, от

което малко се срамува, — мъже и жени със силата на църквата зад гърба им. И това е било

във времето, когато цялото могъщество на Атур е стояло зад църквата — усмихна се той. —

Смели, свирепи и отговарящи за постъпките си единствено пред себе си и пред бог.

— И пред останалите амири — добавих аз.

— И в крайна сметка пред понтифекса — довърши той. — Предполагам, че си чел

прокламацията срещу тях?

— Да.

Стигнахме до един малък сводест мост от дърво и камък, после спряхме на върха на

арката му, погледнахме към водата отдолу и наблюдавахме лебедите, които бавно се движеха

по течението.

— Знаеш ли какво открих, когато бях млад? — попита маерът.

Поклатих глава.

— Когато станах твърде голям за детските истории за амирите, започнах да се чудя за по-

конкретни неща. Колко са били те? Колко са били дребните благородници? Колко коня са

могли да разположат на бойното поле за военните действия? — Той се обърна леко към мен,

за да види реакцията ми. — По онова време бях във Фелтон. Там има стар атурански

мендари, в който се пазят църковните архиви за целия северен фарел. Преглеждах книгите

им в продължение на два дни. Знаеш ли какво открих?

— Нищо — отвърнах аз. — Не сте открили нищо.

Алверон се обърна и ме погледна. На лицето му беше изписана внимателно премерена

изненада.

— Същото стана и при мен в Университета — обясних аз. — Сякаш някой е отстранил

информацията за амирите от тамошния Архив. Не всичко, разбира се, но имаше само

откъслечни подробности, вдъхващи доверие.

В интелигентните сиви очи на маера видях, че си припомня заключенията, до които

самият той е стигнал.

— И кой би сторил нещо такова? — попита ме той.

— Кой би имал по-добра причина от самите амири? — попитах аз на свой ред. — Което

означава, че те все още са някъде наоколо.

— Оттук и твоят въпрос. — Алверон отново започна да се разхожда, но по-бавно

отпреди. — Къде са амирите?

Тръгнахме си от моста и започнахме да вървим по пътеката около езерцето. Лицето на

маера беше сериозно и замислено.

— Ще повярваш ли, ако ти кажа, че и на мен ми мина същата мисъл, след като претърсих

онова мендари? — попита ме той. — Казах си, че амирите може би са искали да избягнат

съда. Че са минали в нелегалност. Помислих си, че дори е възможно след цялото това време

на света все още да има амири, които тайно работят за общото благо.

Усетих как в гърдите ми се надигна вълнение.

— Какво открихте? — нетърпеливо попитах аз.

— Да открия? — Алверон изглеждаше изненадан. — Нищо. В онази година баща ми умря

и аз станах маер. Реших, че това са детски фантазии, и спрях да мисля за тях. — Той

погледна към водата и към лебедите, които леко се носеха по нея. — Но ако и ти си открил

точно същото нещо на другия край на света… — Той не довърши.

— И аз стигнах до същото заключение, ваша милост.