Чтение онлайн

— Ето тук. Можете ли да я почувствате?

Мелуан сбърчи чело в опит да се съсредоточи.

— Може би съвсем леко. — Тя отдръпна ръка. — Сигурен ли си, че е резба?

— Твърде равномерна е, за да е случайност. Как така никога преди не сте я забелязали?

Не се ли споменава за нея в нито една от историите, които са ви разказвали?

— Никой не би помислил да записва каквото и да е за кутията Лоеклос. — Изглеждаше

изненадана. — Нали ти казах, че това е тайната на тайните?

— Покажи и на мен — подкани ме Алверон.

Прокарах пръстите му върху резбата.

— Нищо не усещам — намръщи се той. — Сигурно пръстите ми са твърде стари.

Възможно ли е да са букви?

Поклатих глава.

— Шарката е плавна като спирали. Но не се повтаря, променя се… — Внезапно ме

порази една мисъл. — Може да е илишки възел за разказване на истории.

— Можеш ли да го прочетеш? — попита маерът.

Прокарах пръсти върху резбата.

— Не знам достатъчно илишки, за да прочета и прост възел, дори ако връвта беше между

пръстите ми — поклатих глава аз. — Освен това възлите вероятно са се променили през

последните три хиляди години. Познавам няколко човека в Университета, които биха могли

да го прочетат.

Алверон погледна Мелуан, но тя категорично поклати глава.

— Няма да позволя това да бъде разказвано на непознати.

Маерът изглеждаше разочарован от този отговор, но не настоя. Вместо това се обърна

отново към мен:

— Позволи ми да ти задам отново твоите собствени въпроси. Какво е това дърво?

— Издържало е три хиляди години — започнах да разсъждавам на глас. — Тежко е,

въпреки че е кухо. Така че трябва да е бавно растящо дърво като габъра или ренела. Цветът и

теглото му ме карат да мисля, че в него има и доста метал като в роаха. Вероятно желязо и

мед — свих рамене. — Това е всичко, което мога да предположа.

— Какво има вътре?

Помислих малко, преди да кажа каквото и да е.

— Нещо по-малко от кутия за сол… — подхванах аз.

Мелуан се усмихна, но Алверон леко се намръщи, затова побързах да продължа.

— По начина, по който се премества тежестта му, когато го наклоня, изглежда, че е нещо

метално. — Затворих очи и се заслушах в приглушеното трополене на онова, което се

движеше в кутията. — Не. По тежестта му съдя, че може би е нещо, направено от стъкло или

камък.

— Нещо ценно — каза маерът.

Отворих очи.

— Не непременно. Станало е ценно, защото е старо и защото е в семейството от толкова

дълго. Освен това е ценно, защото е загадка. Но било ли е ценно още от самото начало? —

свих рамене. — Кой би могъл да каже?

— Но човек обикновено заключва неща, които са ценни — изтъкна Алверон.

— Точно така. — Вдигнах кутията и показах гладката и повърхност. — Тя не е

заключена. Всъщност може би е затворена, защото в нея има нещо опасно.

— Защо мислиш така? — с любопитство попита маерът.

— Защо ще си правят този труд? — възпротиви се Мелуан. — Защо ще запазват нещо

опасно? Ако нещо е опасно, човек го унищожава. — Изглежда, че тя намери отговора на

собствения си въпрос в момента, в който го изрази на глас. — Освен ако то не е било не

само опасно, но и ценно.

— Може би е било твърде полезно, за да бъде унищожено — предположи Алверон.

— Може би не може да бъде унищожено — додадох аз.

— Последният и най-важен въпрос — продължи маерът и се наведе още по-напред на

стола си, — как се отваря?

Дълго гледах кутията, повъртях я в ръцете си, натиснах страните и. Прокарах пръсти по

резбата, опитвайки се да открия процеп, който очите ми не можеха да забележат. Раздрусах

я леко, помирисах въздуха около нея и я вдигнах на светлината.

— Нямам представа — признах накрая.

— Предполагам, че очаквах прекалено много. — Раменете на Алверон леко се отпуснаха.

— Може би е някаква магия?

Поколебах се дали да не му кажа, че такава магия съществува само в приказките.

— Не и такава, която ми е позната.

— Някога мислила ли си дали просто да не я разрежеш, за да я отвориш? — обърна се

маерът към съпругата си.

Мелуан изглеждаше точно толкова ужасена от това предложение, колкото и аз самият.

— Никога! — отвърна тя, щом успя да си поеме дъх. — Това са корените на нашия род.

По-скоро бих посипала със сол всеки акър от нашите земи.

— И като се има предвид колко е твърдо това дърво — побързах да вметна аз, — най-

вероятно ще унищожи онова, което е вътре. Особено ако е нещо крехко.

— Беше само идея — успокои жена си Алверон.

— Необмислена идея — остро натърти Мелуан и след това, изглежда, се разкая за думите

си. — Съжалявам, но самата мисъл… — Тя не довърши, очевидно смутена.

— Разбирам, скъпа — потупа ръката и той. — Права си, идеята не беше добра.

— Мога ли вече да я прибера? — попита го Мелуан.

Неохотно и върнах кутията.

— Ако имаше ключалка, щях да се опитам да я отключа, но дори не мога да предположа

къде се намират пантата или процепът на капака.

„В дървена кутия без ключалка/ Лаклес пази топчетата малки на мъжа си.“ Детските

стихчета за скачане на въже зазвучаха в главата ми и едва успях да сподавя смеха си в

прокашляне.

Маерът сякаш не забеляза това.

— Както винаги разчитам на твоята дискретност — заяви той и се изправи. — За

съжаление опасявам се, че не разполагаме с още много време. Сигурен съм, че имаш други

неща, за които да се погрижиш. Какво ще кажеш да се срещнем утре и да обсъдим амирите?

След втората камбана?

Бях се изправил заедно с него.

— Ако ваша милост няма нищо против, има още един въпрос, който трябва да обсъдим.

Той ме погледна сериозно.