Чтение онлайн

— Може би ме бъркате, мистър Платонов. Аз съм преподавател по история. Работя във Военноморската академия в Анаполис. Поканен съм на тази среща, защото тук получих научната си степен.

— Не, не — поклати глава руснакът. — Познавам ви от снимката на книгата ви. Виждате ли, миналата година купих десет екземпляра от нея.

— Така ли? — Джек отново се изненада и не можа да го скрие. — Моят издател и аз ви благодарим, сър.

— Нашият аташе по военноморските въпроси беше много впечатлен от нея, доктор Райън. Той сметна, че тя трябва да бъде представена в академията „Фрунзе“ и, мисля, във военноморската академия „Гречко“ в Ленинград. — Платонов пускаше в действие силния си чар. Райън разбираше за какво е всичко това, но… — Честно казано, аз просто прелистих книгата. Изглеждаше ми доста аналитична, а аташето казва, че разработките ви за начина, по който се вземат решения в бойна ситуация, са доста верни.

— Е — Джек се опитваше да не се поддава прекалено на комплимента, но не беше лесно. „Фрунзе“ беше академията на съветските офицери, училището, в което завършваха младите полеви офицери, определени да се упътят към звездите. Академията „Гречко“ беше по-малко престижна.

— Сергей Николаич — прогърмя познат глас. — „Не надо“ да се възползвате от суетността на безпомощните млади автори. — Отец Тимъти Райли се присъедини към тях. Ниският и пълен йезуитски свещеник Райли завеждаше отдела по история в университета на Джорджтаун, когато Райън защити доктората си. Той притежаваше прекрасен интелект и няколко авторски книги, включително и две проницателни творби за историята на марксизма. Райън беше сигурен, че нито една от тях не е намерила място в библиотеката на академията „Фрунзе“. — Как е семейството ти, Джек?

— Кати се върна на работа, отче. Сали я преместиха в „Хопкинс“. Ако имаме късмет, тя ще се върне у дома в началото на следващата седмица.

— Ще се възстанови ли напълно малката ви дъщеря? — попита Платонов. — Във вестника четох за нападението над семейството ви.

— Така мислим. Като оставим това, че загуби далака си, смятаме, че няма никакви трайни увреждания. Докторите казват, че се възстановява много бързо и тъй като е в „Хопкинс“, Кати може да я вижда всеки ден — каза Райън с далеч по-убедителен тон, отколкото вътрешно чувстваше нещата. Сега Сали беше друга. Краката й все още не бяха напълно зараснали, но най-лошото от всичко бе, че тичащото момиченце сега представляваше тъжна гледка. Научила бе урок, който Райън се беше надявал да отлага поне още десет години — че светът е опасно място дори и ако имаш майка и баща, които да се грижат за теб. Тежък урок за дете, но още по-тежък за родителите. „Но тя е жива — помисли си Джек, без да осъзнава израза на лицето си. — С време и любов човек оздравява от всичко, неизбежна е само смъртта.“ Лекарите и сестрите в „Хопкинс“ се грижеха за нея като за свое дете. Това беше осезаемото предимство един от членовете на семейството да е лекар.

— Ужасно. — Платонов поклати глава с израз на истинско отвращение. — Ужасно е да бъдат нападани хора без причина.

— Точно така, Сергей — каза Райли със строгия си глас, който Райън познаваше така добре. Когато искаше, „отец Тим“ използваше език, който може да пререже и дърво. — Спомням си, В.И.Ленин казваше, че целта на тероризма е да тероризира и съчувствието у революционера е така осъдително, както страхът на бойното поле.

— Онези времена бяха трудни, отче — спокойно каза Платонов. — Моята страна няма нищо общо с тези лунатици от ИРА. Те не са революционери, независимо от преструвките им. Не притежават революционна етика. Това, което правят, е лудост. Работническите класи трябва да бъдат съюзници и да се борят заедно срещу общия враг, който ги експлоатира, вместо да се избиват едни други. И двете страни в конфликта са принесени в жертва от господари, които често пъти ги настройват един срещу друг, но вместо да проумеят това, те се избиват като бесни кучета и също толкова безцелно. Те са бандити, а не революционери — завърши той с елегантност, която двамата му събеседници не оцениха.

— Може и да е така, но ако ги спипам, ще им дам урок по революционно правосъдие. — Добре беше да може поне веднъж да покаже гнева си.

— Никакво съчувствие нямате към тях. И двамата — подаде стръвта Платонов. — В края на краищата вие двамата сте свързани с жертвите на британския империализъм. Нали семействата и на двама ви са заминали за Америка, за да избягат от него?

Райън беше засегнат от тази забележка. Стори му се, че е невероятно да кажеш такова нещо, но видя, че руснакът очаква реакцията му.

— Или може би пряка жертва на съветския империализъм — отговори Джек. — Онези двамата от Лондон бяха с автомати „Калашников“. Също и хората, които нападнаха жена ми — излъга той. — Такова оръжие не се купува в местния магазин. Може и да не сте съгласен, но повечето терористи отвъд океана се обявяват за марксисти. Което ги превръща във ваши съюзници, не в мои, и някак си това, че имат съветско оръжие, изглежда повече от обикновено съвпадение.

— Известно ли ви е колко страни произвеждат оръжието съветски модел? Тъжен е фактът, че неизбежно част от тези оръжия попада в неподходящи ръце.

— Във всеки случай съчувствието ми към тях се ограничава до избора на методите им. Не може да се създаде цивилизована страна на основата на убийството — заключи Райън. — Доста хора са опитвали.

— Добре щеше да бъде, ако светът функционираше по по-миролюбив начин. — Платонов пренебрегна косвения коментар по отношение на Съветския съюз. — Но исторически факт е, че нациите са се зародили в кръв, дори и вашата. С развитието си страните надрастват това поведение. Не е лесно, но мисля, че всички ние оценяваме стойността на мирното съществуване. Самият аз, доктор Райън, споделям чувствата ви. Имам двама чудесни синове. Имахме и дъщеря, Надя. Тя почина много отдавна, на седемгодишна възраст, от левкемия. Зная колко трудно е човек да вижда, че дъщеря му страда, но в това отношение сте по-щастлив от мен. Дъщеря ви ще живее. — Той позволи на гласа си да се размекне. — Не се разбираме по много въпроси, но човек не може да не обича децата си. А какво мислите за малката реч на професор Хънтър? — плавно смени темата Платонов. — Трябва ли Америка да търси начини да разпалва контрареволюция в социалистическите страни от Европа?

— Защо не се обърнете към Държавния департамент? Не забравяйте, че това не е моята специалност. Аз преподавам военна история. Но ако искате личното ми мнение, ще ви кажа, че не виждам как можем да насърчаваме хората да въстават, ако не им окажем пряка помощ, когато вашата страна реагира.

— А, добре. Разбирате, че ние трябва да защитаваме братските ни социалистически страни от агресия.

Райън виждаше, че човека си го бива, но пък той беше с дългогодишна практика.

— Не бих определил като форма на агресия насърчаването на хората да търсят собствената си свобода, мистър Платонов. Преди да защитя степента си по история, бях брокер на борсата и това не ме прави потенциален привърженик на политическите ви виждания. Това, което казвам, е, че вашата страна използва военна сила, за да смачка демократичните чувства в Чехословакия и Унгария. Да насърчиш хората към собственото им самоубийство е неморално и непродуктивно.

— А какво мисли по въпроса вашето правителство? — е весел смях запита руснакът.

— Аз съм историк, не гадател. Всички в този град работят за „Вашингтон Пост“. Питайте тях.

— Във всеки случай — продължи руснакът — нашият аташе по военноморските въпроси силно желае да се срещне с вас, за да обсъди книгата ви. На дванадесети идния месец даваме прием в посолството. Добрият отец ще присъства. Той може да бди над душата ви. Бихте ли могли вие със съпругата си да присъствате?

— Планирам през следващите няколко седмици да си бъда у дома. Дъщеря ми има нужда от мен.

Дипломатът не се предаваше.

— Да, разбирам. Може би друг път?

— Разбира се, обадете ми се някога през лятото? „Шегувате ли се?“

— Прекрасно. А сега моля да ме извините, но желая да разговарям с професор Хънтър. — Дипломатът отново се ръкува и се отправи към групата историци, които внимателно слушаха всяка дума на професора.

Райън се обърна към отец Райли, който мълчаливо беше наблюдавал словесния двубой, докато пиеше шампанското си.

— Интересен човек е Сергей — каза Райли. — Обича да боде хората, за да види какви са реакциите им. Чудя се дали наистина вярва в тяхната система, или просто играе за точки?

Райън имаше по-неотложен въпрос:

— Отче, за какво беше всичко това?

Райли се засмя:

— Проверяват те, Джек.

— Защо?

— Не е нужно аз да отговарям на този въпрос. Ти работиш в ЦРУ. Ако не се лъжа, адмирал Гриър иска да бъдеш назначен в личния му състав. Марти Кантор започва работа в Тексаския университет догодина и ти си един от кандидатите за неговото място. Не зная дали Сергей знае това, но вероятно ти изглеждаше като най-добрата случайна мишена в стаята и е поискал да те опипа. Постоянно се случва.