Чтение онлайн

— Работата на Кантор ли? Но…никой не ми е казвал това нещо.

— Светът е пълен е изненади. Вероятно все още не са приключили с проучването на миналото ти и докато не го сторят, няма да отправят предложението. Предполагам, че информацията, до която имаш достъп сега, е доста ограничена.

— Не мога да обсъждам тези неща, отче.

Отецът се усмихна.

— Така си и мислех. Работата, която свърши там, е впечатлила когото трябва. Ако не се лъжа, ще те коткат като перспективен боксьор в средна категория. — Райли си взе друга чаша шампанско. — Доколкото познавам Джеймс Гриър, той ще те въведе постепенно в нещата. Това, което реши въпроса, беше „Капанът за канарчета“. Той наистина впечатли някои хора.

— Откъде знаеш всичко това? — попита Райън, шокиран от нещата, които току-що беше чул.

— Джек, как мислиш, че попадна там? Кой, мислиш, те вкара в онзи Център за стратегически и международни изследвания? Хората там също харесаха работата ти. От това, което казах аз и което казаха те, миналото лято Марти реши, че си струва да те види, и ти се оказа по-добър, отколкото очакваха. Има някои хора в града, които уважават мнението ти.

— О — Райън трябваше да се усмихне. Беше си позволил да забрави най-важното за Христовото общество: те познават всеки, от когото могат да научат нещо. Директорът на университета принадлежеше към клуба „Космос“ и университетския клуб, чрез които се получаваше достъп до най-важните уши и уста във Вашингтон. Така се започваше. Понякога някой може да има нужда от съвет по някои въпроси и тъй като не бива да се консултира с хората, за които работи, можеше да се опита да го обсъди със свещеника. Никой не притежаваше по-добра квалификация за това от тази на йезуитите, които бяха безупречно образовани, добре запознати със светските неща, но не и разглезени от тях — в повечето случаи. Като всички свещеници те бяха търпеливи слушатели. Събираха информация толкова ефективно, че дешифровчиците на Държавния департамент бяха помолени да разгадаят собствената шифрова система на йезуитите. Това бе предизвикало малък бунт в „Черната камара“, докато не разбраха, че тази информация така или иначе пак стига до тях.

Когато свети Игнаций Лойола е основал ордена, като бивш войник определил целите му само в две насоки: изпращане на мисионери и построяване на училища. И двете неща бяха вършени изключително добре. Влиянието на обучението на хората, завършили тези училища, никога нямаше да бъде забравено. То не беше безскрупулно. Колежите и университетите обучаваха студентите си по философия, етика и теология — всичко необходимо, — за да притъпят наклонностите им и да изострят умовете им. В продължение на векове йезуитите бяха изграждали „мъже за пример“ и упражняваха невидима власт преди всичко за добро. Интелектуалните способности на отец Райли бяха добре познати и често пъти мнението му беше търсено така, както това на всеки друг учен, но неговото мнение се допълваше и от авторитета му на теолог.

— Ние сме най-малкият риск за сигурността, Джек — каза благо Райли. — Можеш ли да си представиш някой от нас да бъде агент на комунистите? Та интересува ли те работата?

— Не зная. — Райън погледна отражението си в прозореца отсреща. — Това означава, че ще трябва да прекарвам повече време далеч от семейството си. Това лято очакваме още едно дете.

— Честито. Това е добра вест. Зная, че си семеен човек, Джек. Тази работа означава, че ще се налагат известни жертви, но теб те бива за нея.

— Така ли мислиш? — „Все още не може да се каже, че съм подпалил света.“

— Предпочитам там да виждам хора като теб, отколкото някои други мои познати. Джек, ти си доста умен. Знаеш как да вземаш решения, но което е по-важно, си етичен, държиш на определени ценности. Аз съм един от хората, които смятат, че те все още имат значение на този свят, независимо от това, колко неприятно могат да се стекат нещата.

— Те стават много неприятни, отче — каза Райън след малко.

— Успяваш ли да ги откриеш?

— Не… — Джек се спря с малко закъснение. — Добре ме изработи.

— Не исках така да стане — съвсем искрено каза отец Тим. — Светът ще бъде по-добро място, ако онези бъдат прибрани от улицата. Трябва да има нещо нередно в начина им на мислене. Трудно е да разбереш как някой би желал предумишлено да нарани дете.

— Отче, наистина не трябва да ги разбира човек. Трябва само да знае къде да ги намери.

— Това е работа на полицията, на съдилищата и на съдебните заседатели. Затова имаме закони, Джек — меко каза Райли.

Райън отново се обърна към прозореца. Разгледа отражението си и се зачуди какво ли е това, което вижда.

— Отче, вие сте велик човек, но не сте имали собствени деца. Може би мога да простя на някой, който е нападнал мен, но не и на човек, опитал се да навреди на детето ми. Ако го намеря… по дяволите, няма да го намеря. Но бих искал да го пипна — каза на отражението си Джек. „Да“ — съгласи се то.

— Омразата не е хубаво нещо. Тя може да ти стори неща, за които да съжаляваш, неща, които могат да променят това, което си.

Райън се обърна, като мислеше за човека, към когото току-що беше гледал.

— Може би вече го е направила.

20.

ДАННИ

Лентата беше изненадващо скучна. Оуенс беше свикнал да чете полицейски доклади, записи от разпити и — най-лошото от всичко — разузнавателни документи, но лентата беше дори по-скучна. Микрофонът, който службата за сигурност бе монтирала в книжарницата на Кули, се задействаше от звук и беше достатъчно чувствителен, за да долови всякакви шумове. Фактът, че Кули си тананикаше много, караше Оуенс да съжалява за качеството на микрофона. Следователят, който имаше задачата да преслушва нередактираната лента, беше включил няколко минути от този ужасен, атонален звук, за да разбере шефът му какво трябва да изтърпява. Накрая се чу звънецът.

Оуенс слушаше тропането, добило метален звук през записващата система, дочу отварянето и затварянето на вратата, а след това и драскането по пода на въртящия се стол на Кули. Оуенс отбеляза, че, изглежда, някое от колелцата му е неизправно.

— Добро утро, сър. — Това беше гласът на Кули.

— Добро утро и на вас — отговори вторият глас. — Е, готова ли е книгата на Марлоу?

— Да.

— И каква е цената?

Кули не я каза, но Ашли беше предупредил Оуенс, че собственикът на книжарницата никога не обявява цените на глас. Подаваше я на клиентите, написана върху картонче от картотека. Оуенс си помисли, че това е единственият начин да се отърве човек от пазарлъците.

— Това е доста високо, да знаете — отбеляза гласът на Уоткинс.

— Бих могъл да получа и повече, но вие сте един от най-добрите ни клиенти — отговори Кули.

Въздишката се дочу много ясно.

— Е, добре, струва си.

Сделката беше извършена незабавно. Дочу се стържещото шумолене на отброяваните нови банкноти.

— Скоро може да имам нещо ново от една колекция в Кери* — каза Кули.

[* Графство в Югоизточна Ирландия, провинция Западен Мънстър. — Б.пр.]

— О? — В отговора се долови интерес.

— Да, подписано първо издание на „Големите надежди“. Видях го при последното си пътуване дотам. Това дали би ви заинтересувало?

— Подписано, а?

— Да, сър. Самия Боз.* Зная, че викторианският период е доста по-късен, отколкото датират повечето от придобивките ви, но подписът на автора…

[* Псевдоним на Чарлс Дикенс. — Б.пр.]

— Да. Разбира се, бих желал да я видя.

— Това може да се уреди.

— В този момент — каза Оуенс на Ашли — Уоткинс се е навел напред и нашият човек от бижутерийния магазин го е загубил от погледа си.