Чтение онлайн

— Приготвили сме ти една изненада — каза той.

— Каква?

— Ако ти кажа, то няма да бъде изненада — изтъкна баща й.

— Тате! — за момент малкото му момиченце стана такова, каквото беше преди.

— Чакай и ще видиш.

— За какво става дума? — попита Кати, когато се настани в колата.

— Изненадата.

— Каква изненада?

— Виждаш ли? — каза Джек на дъщеря си. — Дори и мама не знае.

— Джек, какво става?

— Миналата седмица разговаряхме е доктор Шенк — само каза Райън. Освободи ръчната спирачка и навлезе по „Бродуей“.

— Искам си мечока — каза Сали.

— Той е много голям, за да може да седне до теб, мила — отговори Кати.

— Но можеш да носиш шапката му. Той каза, че няма нищо против. — Джек подаде шапката. Широкополата шапка се захлупи на главата й.

— Благодари ли на хората за мечката? — попита Кати.

— Разбира се. — Райън се замисли за момент. — Тоя срок всички ще преминат. Но не казвай на никого. — Джек имаше славата на човек, при който трудно се изкарват оценки. „По дяволите принципите“ — помисли той. Курсантите, на които преподаваше, изпращаха за Сали непрекъснат поток от цветя, играчки, игри и картички, които бяха развличали малкото му момиченце, а след това тръгваха из отделението и правеха деня по-светъл за още петдесетина болни деца. Мечокът беше най-големият подарък. Сестрите казаха на Кати, че той наистина буди възхищение у Сали. Чудовищната играчка често пъти се намираше на леглото на Сали и тя се притискаше здраво до него. Щеше да бъде трудно да прави същото вкъщи, но Джек беше решил въпроса. Скип Тайлър вземаше окончателните мерки.

Джек не бързаше. Караше така, сякаш вози напукани яйца. Копнееше за цигара, което беше един от неотдавна придобитите навици в ЦРУ, но знаеше, че трябва да спре да пуши сега, след като Кати си беше вкъщи през цялото време. Внимаваше да не тръгне по маршрута, по който Кати беше карала през онзи ден, в който… Ръцете му се свиха около волана, както правеха от няколко седмици насам. Знаеше, че трябва да спре да мисли толкова много за това. Тези мисли бяха се превърнали в мания и не му помагаха много.

Гледката се беше променила от…катастрофата. Оголените тогава дървета вече имаха зелени пъпки и листа, с които почваше пролетта. Конете и кравите бяха пуснати по фермите. Виждаха се телета, жребчета и Сали притискаше нос към стъклото, докато гледаше към тях. Райън си мислеше, че както всяка година, и сега животът се подновяваше. Семейството му беше цяло и той щеше да го пази. Накрая стигнаха до последния завой по Нес Фолкънс роуд. Джек забеляза, че камионите на електрокомпанията все още са тук, и като зави към гаража си, се запита какво правят.

— Скип вкъщи ли е? — попита Кати.

— Така изглежда — отговори Джек, като потисна усмивката си.

— Пристигнаха — каза Алекс.

— Да — отбеляза Луис. — Двамата бяха застанали на стълба и поставяха нови проводници, за да свържат експерименталния трансформатор. — Знаеш ли, след като свършихме оная работа — каза мъжът, — снимката на жената беше поместена във вестниците. Едно хлапе се ударило в някаква витрина и си нарязало лицето. Той е бил малък наш брат, Алекс. Жената е спасила очите му.

— Спомням си, Луис. — Алекс вдигна фотоапарата си и направи няколко снимки.

— Хей, не обичам да се занимавам с деца — каза Луис. — Ченгетата са друго нещо — добави в защита той. Не трябваше да казва, че и бащата на детето беше друго нещо. Това беше делова работа. Както и Алекс, той все още имаше някакви скрупули и нараняването на деца не беше от нещата, които можеше да върши без вътрешен смут.

— Може би всички имахме късмет. — Алекс беше наясно, че това е глупав начин на мислене за един революционер. Сантименталността нямаше място в делата му, тя пречеше на това, което трябваше да направи, и удължаваше работата, като предизвикваше и смъртта на повече хора. Също така знаеше, че забраната за нараняване на децата е генетично дълбоко закодирана във всяко човешко същество. Човечеството не беше напреднало в познанията си от времето на Маркс и Ленин. Така че, когато беше възможно, той щеше да избягва да жертва деца. Мислеше, че това ще привлече повече симпатии в обществото, което смяташе да освободи.

— Да.

— Е, какво видя?

— Имат прислужница — разбира се, чернокожа. Много хубава жена. Кара шевролет. Вътре има и още един човек. Бял е, едър мъж и ходи особено.

— Добре — Алекс си записа за жената, но пропусна мъжа. Вероятно той е семеен приятел.

— Ченгетата, щатските ченгета, са там минимум през два часа. Вчера следобед един от тях ме пита какво правим. Наглеждат мястото. В къщата има допълнителна телефонна линия — трябва да е алармена инсталация. Значи имат аларма и полицаите винаги са наоколо.

— Добре. Дръж си очите отворени, но не се издавай.

— Дадено.

— Ето ни у дома — пое си дъх Райън. Спря колата, излезе и заобиколи до вратата на Сали. Видя, че малкото момиченце не си беше играло със закопчалката. Той я откопча, взе детето на ръце и го извади от колата. Тя обви с ръце врата му и за миг животът за Райън отново стана прекрасен. Понесе Сали към предната врата, като я притискаше с ръце към гърдите си.

— Добре дошли — Скип вече беше отворил вратата.

— Къде ми е изненадата? — попита Сали.

— Изненада ли? — Тайлър беше озадачен. — Не зная за никаква изненада.

— Тате! — Баща й получи един обвинителен поглед.

— Хайде, влизайте — каза Тайлър.

Мисис Хакет също беше там. Приготвила беше обяд за всички. Самотна майка на двама синове, тя работеше, за да ги издържа. Райън остави дъщеря си на пода и тя отиде в кухнята. Скип Тайлър и баща й гледаха как скованите й крака преодоляват разстоянието.

— Господи, не е ли удивително колко бързо оздравяват децата! — отбеляза Тайлър.

— Какво? — изненадано запита Джек.

— Веднъж, когато играех футбол, си счупих крак. Проклет да бъда, ако се възстанових така бързо. Хайде. — Тайлър подкани Джек с глава да излязат. Най-напред погледна мечката в колата. — Чух, че е голям мечок. Трябва да е играл в отбора на Чикаго*!

[* Игра на думи. В Чикаго има футболен отбор с името „Чикагските мечки“. — Б.пр.]

След това отидоха в горичката на север от къщата на Райън. Тук намериха изненадата, завързана за едно дърво. Джек освободи верижката и го вдигна във въздуха.

— Благодаря ти, че го докара.

— Нищо работа. Радвам се да я видя у дома й, приятелю.

Двамата мъже се върнаха в къщата. Джек погледна иззад ъгъла и видя, че Сали унищожава един сандвич с фъстъчено масло.

— Сали… — каза той. Жена му вече го гледаше с отворена уста. Главата на дъщеря му се завъртя, когато той слагаше кученцето на пода.

Беше черен лабрадор, тъкмо отбит от майка си. Кученцето се нуждаеше само от един поглед, за да разбере на кого принадлежи. Затича странично по пода и диво размаха опашка. Сали седна на пода и сграбчи кучето. След миг то облизваше лицето й.