Чтение онлайн

Джек се обърна изненадан:

— Сиси…съпругата на майор Джексън ще бъде при нас през по-голямата част от времето. Моля те, Патлак, благодари на жена си от наше име. Страшно е любезна.

— Нищо особено. Имате ли някакъв късмет с издирването на тези копелета? — Ежедневните прескачания на Райън до ЦРУ не бяха голяма тайна.

— Все още не.

— Добро утро, Алекс — каза участъковият ръководител. — Останал си повечко. Мога ли да ти помогна с нещо? — Бърт Грифин винаги пристигаше малко по-рано, но рядко виждаше Добенс, който си отиваше всяка сутрин в седем.

— Разглеждах техническите данни на онзи нов трансформатор „Уестингхаус“.

— Скучно ли става нощем? — усмихнато попита Грифин. Този период беше сравнително лек за фирма като тяхната. Разбира се, през лятото, когато всички климатични инсталации ще бъдат изправни и включени, нещата щяха да се променят. Пролетта беше сезон за нови идеи.

— Мисля, че сме готови да го опитаме.

— Изгладил ли си неизправностите?

— Смятам, достатъчно за полево изпитание.

— Окей. — Грифин се облегна в стола си. — Разкажи ми.

— Най-вече, сър, притесняват ме старите агрегати. Проблемът ще се влоши, когато започнем да ги бракуваме. Нали се напатихме с онова разливане на химикали миналия месец…

— О, да. — Грифин вдигна очи. Повечето от използваните агрегати съдържаха полибромидни бифенилни вещества, които служеха като охладители в трансформаторите. Тези вещества бяха вредни за техниците, които трябваше да носят защитно облекло, но независимо от правилниците на фирмата често пъти не си правеха този труд. Полибромидните вещества представляваха сериозен проблем за хората. И което беше по-лошо, периодично фирмата трябваше да изхвърля отровната течност. Това беше скъпо и съпроводено с опасност от разливания, за които бумащината после отнемаше толкова време, колкото беше нужно и за ядрените реактори на фирмата. „Уестингхаус“ експериментираха е трансформатор, в който се използваха напълно инертни химикали вместо полибромидните бифенили. Въпреки че беше скъп, трансформаторът обещаваше дългосрочни икономии — и щеше да им помогне да се отърват от онези с околната среда, което беше дори по-привлекателно, отколкото пестенето на пари.

— Алекс, ако можеш да пуснеш един от тези хубавци в действие, лично аз ще ти взема нова служебна кола!

— Е, искам да изпробвам един. „Уестингхаус“ ще ни го заемат безплатно.

— Това наистина започва да ми звучи добре — отбеляза Грифин. — Но наистина ли вече са отстранили проблемите?

— Така казват, с изключение на някои временни колебания в напрежението. Не са сигурни каква е причината за тях и искат да проведат някои работни изпитания.

— Колко големи са тези колебания?

— Незначителни. — Алекс извади един бележник и прочете числата. — Май че е свързано с околната среда. Изглежда, това става само когато околната температура рязко се променя. Ако това е истинската причина, не мисля, че ще е трудно да се справят с нея.

Грифин помисли няколко секунди.

— Добре. Къде искаш да го поставиш?

— Избрал съм едно място в Ан Аръндел Каунти, на юг от Анаполис.

— Доста далече е. Защо там?

— Това е крайна линия. Ако трансформаторът се повреди, няма да пострадат много къщи. Другата причина е, че един от екипите ми е само на двадесет мили, а аз съм ги обучавал по новия агрегат. Ще нагласим пробните прибори и мога да ги карам да проверяват всеки ден през първите няколко месеца. Ако мине добре, можем да направим поръчка за закупуване през есента и да започнем монтажа следващата пролет.

— Окей. Къде точно е това място?

Добенс разтвори картата на масата на Грифин.

— Тук.

— Скъп район — каза със съмнение ръководителят.

— О, хайде, шефе! — изсумтя Алекс. — Как ще изглеждат нещата във вестниците, ако започнем да провеждаме всичките си експерименти в райони, населени с бедни хора? Освен това — усмихна се той — всичките тези идиоти по опазването на околната среда са богати, нали?

Добенс внимателно беше подбрал забележката си. Една от любимите теми на Грифин беше „Защитникът на околната среда от Парк авеню“. Той притежаваше малка ферма и не обичаше някой дилетант с апартамент да му обяснява за природата.

— Добре. Можеш да го направиш. Кога смяташ да го монтираш?

— „Уестингхаус“ могат да ни предоставят агрегата в края на идната седмица. Мога да го инсталирам и да го пусна в действие три дни след това. Искам екипът ми да провери линиите — всъщност самият аз ще слизам там, за да го монтирам, ако не възразяваш.

Грифин кимна одобрително.

— Ти си моят тип инженер, синко. Повечето от стажантите, които ни изпращат сега, се боят да си изцапат ръчичките. Ще ме държиш ли в течение?

— Да, сър.

— Продължавай в този дух, Алекс. Говорил съм на ръководството някои неща за теб.

— Благодаря ви, мистър Грифин.

Добенс излезе от сградата и тръгна към дома си с двегодишния си служебен плимут. По-голямата част от движението в пиковия час се насочваше насам, а той излизаше от района. Прибра се у дома си след по-малко от час. Шон Милър тъкмо се събуждаше, беше си налял чай и гледаше телевизия. Алекс се чудеше как е възможно да започне човек деня си с чай. Направи си нескафе.

— Е? — попита Милър.

— Няма проблеми — усмихна се Алекс, а след това спря. Мина му през ума, че ще му липсва работата. След всичките разговори в колежа за даването на власт на народа, след като започна работа за „БГ&Е“, с изненада откри, че един инженер от общественополезна фирма като тази вършеше точно това.* По доста особен начин сега служеше на обикновените хора, въпреки че не изглеждаше много значим. Добенс реши, че това е добра подготовка за бъдещите му амбиции. Помнеше, че дори онези, които са служили скромно, все още служат. Това е важен урок занапред.

[* Игра на думи (Power to the people — „Дайте власт на хората“, Power — власт, електроенергия)]

— Хайде. Ще говорим за това в лодката.

Сряда беше особен ден. Райън, който отсъстваше и от двете си служби, носеше мечката, а Кати изкара количката с дъщеря им от болницата. Мечката беше подарък от курсантите, на които преподаваше история, и представляваше огромно чудовище, което тежеше към тридесет килограма и беше високо почти метър и петдесет, на главата си имаше шапка като на мечока Смоуки* — всъщност шапката принадлежеше на един инструктор по строева подготовка от морската пехота и беше предоставена по настояване на Брекенридж и охранителния взвод. Един офицер от полицията отвори вратата, за да може процесията да мине. Беше ветровит мартенски ден, но семейното комби беше паркирано пред вратата. Джек взе дъщеря си на ръце, докато Кати благодареше на сестрите. Постави я в седалката й и сам закопча колана. Мечката трябваше да отиде отзад.

[* Герой от американски мултипликационен сериал. — Б.пр.]

— Готова ли си да се прибереш у дома, Сали?

— Да. — Гласът й беше вял. Сестрите казваха, че тя още вика в съня си. Най-сетне краката й бяха напълно заздравели. Отново можеше да ходи, макар лошо и тромаво, но ходеше. С изключение на загубения далак тя отново беше цяла. Косата й беше ниско подстригана, за да замаскира обръснатото място, но и там щеше да порасте отново. Хирургът казваше, че дори и белезите ще изчезнат, а педиатрите го уверяваха, че след няколко месеца от кошмарите няма да има и следа. Джек се обърна, за да погали малкото личице, и получи усмивка в замяна. Това не беше усмивката, която беше свикнал да вижда. Зад неговата бушуваше гняв, но си каза, че сега не е време за това. Сега Сали имаше нужда от баща, а не от отмъстител.