Чтение онлайн

— Значи може да е предал съобщение.

— Вероятно. — Оуенс изключи магнетофона. Останалата част от разговора нямаше никакво значение.

— Последния път, когато е бил в Ирландия, Кули не е ходил в графство Кери. През цялото време е бил в Корк. Посетил е трима търговци на редки книги, прекарал е нощта в хотел и е изпил няколко бири в местната кръчма — докладва Ашли.

— Кръчма ли?

— Да. В Ирландия пие, но не и в Лондон.

— Срещал ли се е с някого там?

— Не може да се каже. Нашият човек не е бил достатъчно близо. Заповедта беше да е дискретен и успя да остане незабелязан. — За момент Ашли замълча, като се опита да се досети за нещо от лентата. — На мен ми звучеше, сякаш той заплати за книгата в брой.

— Така направи и това е необичайно. Както повечето от нас той използва чекове и кредитни карти за по-голямата част от сделките си, а за тази — не. Банковите му сметки не показват изплащани чекове в тази книжарница, въпреки че понякога тегли доста едри суми в брой. Те може да съвпадат или да не съвпадат с покупките му от тази книжарница.

— Колко странно — замисли се на глас Ашли. — Всички… е, все някой трябва да знае, че той ходи там.

— Чековете имат дати — предложи Оуенс.

— Може би. — Ашли не беше убеден, но бе провел достатъчно такива разследвания, за да знае, че човек никога не може да получи всички отговори. Някои подробности винаги оставаха неизяснени. — Снощи още веднъж разгледах служебното досие на Джеф. Знаеш ли, че когато е бил в Ирландия, е убил четирима от хората във взвода си?

— Какво? Това го прави идеален кандидат за нашето разследване. — Оуенс не смяташе, че това е добра вест.

— И аз си мислех това — съгласи се Ашли. — Накарах един от нашите хора в Германия — в момента неговият бивш полк с разпределен в Британската армия на Рейн — да разговаря с един от приятелите на Уоткинс. Бил е командир на взвод в същата рота. Сега е подполковник. Казал е, че Джеф много тежко е приел разпределението си и гласовито е изказвал мнението си, че се намират не където трябва и вършат не това, което трябва, като междувременно губят хора. Това поставя нещата в различна светлина, нали?

— Поредният лейтенант с разрешение на проблемите — изсумтя Ашли.

— Да. Да се махаме и да оставим проклетите ирландци да се оправят. Това чувство не е рядкост в армията.

Подполковник Оуенс знаеше, че не е рядкост в цяла Англия.

— Но дори и в този случай това не е основателен мотив за такова престъпление, нали?

— Но е по-добре от нищо.

Полицаят изсумтя и се съгласи.

— Какво друго е казал подполковникът на твоя човек?

— Очевидно Джеф е имал много натоварен график в района около Белфаст. Той и хората му са видели доста. Били са там, когато армията е била посрещната с „добре дошли“ от католиците, а също и после, когато нещата са се обърнали. За всички е било неприятно време — добави без нужда Ашли.

— И все пак не е достатъчно. Имаме бивш младши офицер, сега в състава на онези е лампазите, който не е харесвал престоя си в Северна Ирландия. По някаква случайност той купува редки книги от човек, който е израснал там и сега върти напълно законен бизнес в центъра на Лондон. Знаеш ли какво би казал всеки адвокат? Чисто съвпадение. Нямаме нищо, което може да има и най-далечна връзка с веществено доказателство. Миналото и на двамата е достатъчно чисто, за да могат да се кандидатират за светци.

— Това са хората, които търсим — настоя Ашли.

— Зная. — Оуенс почти се изненада, когато за първи път каза това. Професионализмът му казваше, че бърка, но инстинктите му говореха друго. Това усещане не беше нещо ново за командира на Ц-13, но то винаги го караше да се чувства неспокоен. Ако инстинктите му грешат, то той гледа не където трябва, подозира хора, които не трябва. Но инстинктите му почти никога не го подвеждаха.

— Знаеш правилата на играта и според тях аз нямам нищо, с което да отида при главния прокурор. Той ще ме изрита от канцеларията си и ще бъде прав. Нямаме нищо освен неподкрепени подозрения. — Двамата се гледаха в продължение на няколко секунди.

— Никога не съм искал да бъда полицай — усмихна се Ашли и поклати глава.

— И моето желание не се сбъдна. Когато бях шестгодишен, исках да съм локомотивен машинист, но баща ми каза, че в семейството има достатъчно железничари. Така че станах полицай. — И двамата се засмяха. Не им оставаше нищо друго.

— Ще трябва да ги чакаме да сбъркат. Рано или късно всеки прави грешка.

— Но дали ще го направят достатъчно скоро? — Това беше въпросът.

— Ето — каза Алекс.

— Как се сдоби с тези неща? — попита изуменият Милър.

— Всичко е рутина, човече. Електроснабдителните фирми правят въздушни снимки на териториите си през цялото време. Това помага да планираме изследванията си. А тук — бръкна в куфара си той — има топографска карта. Ето я целта ти, момче. — Алекс му подаде увеличителна лупа, заета от фирмата. Снимката беше цветна, направена през ясен слънчев ден. Човек можеше да познае марките на колите. Трябва да е била направена предишната зима — тревата тъкмо е била окосена.

— Колко висока е канарата?

— Достатъчно, за да не ти се иска да паднеш от нея. И е доста опасна. Не зная от какво се състои, пясъчник или нещо ронливо, но трябва да внимаваш с нея. Виждаш ли тази ограда тук? Човекът знае, че трябва да стои далеч от ръба. Имаме такъв проблем на един от реакторите си в Калверт клиф. Със същата геологична структура е и доста труд отиде за направата на стабилен фундамент за реактора.

— Само един път за достъп — отбеляза Милър.

— Да, и при това е без изход. Това е проблем. Имаме и тези дерета тук и тук. Обърни внимание на електропровода, който минава от този път насам. Изглежда, тук има стар път, свързан с другия, но е изоставен. Това ще ни бъде от полза.

— Как? Никой не може да го използва.

— Ще ти кажа по-късно. В петък отиваме на риба.

— Какво? — изненадан вдигна поглед Милър.

— Искаш да скиваш канарата, нали така? Освен това сега леферът се движи на ята. Обожавам лефер.

Най-после Брекенридж беше поставил силуетните мишени. Сега Джек идваше на стрелбището по-рядко, най-вече сутрин, преди часовете. Ако не друго, то случката пред портала беше уверила охраната от морски пехотинци и цивилни, че работата им е важна. Двама морски пехотинци и един цивилен също тренираха със служебните си пистолети. Сега не стреляха просто за да защитят квалификациите си. Всички гонеха точки. Джек натисна бутона, за да изтегли мишената при себе си. Попаденията му бяха струпани в центъра.

— Много добре, докторе. — Старшината стоеше зад него. — Ако искате, можем да направим състезание. Предполагам, че вече ще се класирате за медал.

Райън поклати глава. Все още не беше взел душ след сутрешното бягане.

— Не правя това за точки, Патлак.

— Кога ще се прибере момиченцето?

— Надявам се, следващата сряда.

— Това е добре, сър. Кой ще се грижи за нея?

— Кати си взема неколкоседмичен отпуск.

— Жена ми пита дали ще се нуждаете от помощ — каза Брекенридж.