Чтение онлайн

Чиновникът го зяпна.

— Да, вярно е, наистина имаме свободни депозитни сейфове. Но до края на века…! — Той вдигна вежди.

— Предлагате тази услуга, нали?

— Ами, да, но…

— В публични реклами.

— Естествено. Обаче…

— В рекламите ви се казва, че получавам депозитен сейф, ако поддържам минимален баланс от двайсет и пет долара, нали?

— Наистина. Но както започнах да казвам, това е само първоначално предложение, за да насърчим клиентите да си откриват сметки. Фирмата, естествено, не е имала предвид клиентите да ги държат вечно, само по силата на…

— В рекламата ви няма такива двусмислици.

— Не мисля, че вашето…

— Аз съм прав и вие го знаете. Искате ли да извикам управителя? Вие сте нов тук, нали?

Лицето на чиновника не издаде нищо, както си и мислеше Гордън.

— Ами… изглежда сте открили такава страна на офертата ни, каквато не сме предвиждали…

Гордън се ухили. Той извади жълтото парче хартия от един плик и го сложи върху бюрото.

3 ноември 1963 г.

— Ало.

— Гордън? Гордън, ти ли си?

— Чичо Хърб, хм. — Гордън се поколеба и озадачено погледна телефонната слушалка в кабинета си, като че ли гласът на чичо му не беше на място там.

— Толкова ли усилено работиш, че не можеш да се прибереш вкъщи през нощта?

— Ами, нали знаеш, експерименти.

— Така каза й момичето.

Гордън се усмихна. Не госпожата, както обикновено се изразяваше. Не, Пени беше момиче. А майка му несъмнено бе разказала на чичо Хърб що за момиче е.

— Обаждам се за майка ти.

— Какво? Защо?

— Тя е кранк.

— Какво е?

— Кранк, болна. Болна е вече от доста време.

— Не и когато аз бях там.

— И когато си бил там, също. Наистина. Но по време на посещението ти се е преструвала.

— Мили Боже. Какво й е?

— Нещо с панкреаса, казват. Не са сигурни. Тези лекари никога нищо не знаят.

— Тя спомена нещо за плеврит, беше преди доста време…

— Така беше. Така започна.

— Много ли е зле?

— Нали ги знаеш лекарите, никога не ти казват. Но ми се струва, че трябва да си дойдеш вкъщи.

— Виж, чичо Хърб, точно в момента не мога.

— Започна да пита за теб.

— Защо не ми се обади?

— Познаваш я, пък и неприятностите помежду ви.

— Не сме имали никакви неприятности.

— Не можеш да заблудиш чичо си, Гордън.

— Всъщност, не, не мисля, че е имало нещо такова.

— Но тя мисли така. Аз също, но знам, че не се вслушваш в съветите на стария си, глупав чичо.

— Виж, не си глупав. Аз…

— Ела да я видиш.

— Имам работа, чичо Хърб. Водя лекции. И тези експерименти сега, те са много важни.

— Майка ти, нали я знаеш, тя няма да ти се обади, но…

— Щях да дойда, ако можех и ще го направя веднага, щом…

— За нея е важно, Гордън.

— Къде е тя сега?

— В болницата, къде другаде?

— Защо?

— Някакви изследвания — призна той.

— Добре, виж, наистина не мога да отсъствам точно в момента. Но скоро. Да, скоро ще дойда.

— Гордън, мисля, че трябва да дойдеш сега.

— Не, виж, чичо Хърб, знам как се чувстваш. И ще дойда. Скоро.

— Кога е това „скоро“?

— Ще ти се обадя. Ще ти съобщя веднага, щом мога.

— Добре тогава. Скоро. Напоследък не си й се обаждал често.

— Да, знам. Скоро. Скоро.

Той се обади на майка си, за да й обясни. Гласът й беше слаб и тънък, приглушен от разстоянието. Но изглежда беше в добро настроение. Лекарите били много мили, сериозно се грижели за нея. Не, нямала проблем със сметките за болницата, той не трябвало да се тревожи за това. Тя отхвърли предложението му, че трябва да отиде да я види. Бил професор, имал студенти и защо да пръска всичките тези пари само за няколко дни. Да си дойде за Деня на благодарността, това щяло да е достатъчно рано, щяло да е чудесно. Чичо Хърб бил прекалено загрижен, това било всичко. Гордън рязко каза в слушалката:

— Кажи му вместо мен, че се опитвам да не съм потцер тук. Работата ми е стигнала до критичен момент. — Майка му замълча. Всъщност „потцер“ не беше много възпитана дума, прекалено напомняше на „путцер“. Но не каза нищо.

— Той ще разбере това. Аз също, Гордън. Върши си работата, да.

Пресконференцията на Рамси и Хъсинджър бе организирана от университета. Имаше тричленен екип от местния филиал на Си Би Ес, тук беше журналистът, написал статията „Един университет по пътя към величието“, както и хора от „Сан Диего Юниън“ и „Лос Анджелис Таймс“. Гордън стоеше в дъното на залата. Показаха диапозитиви от резултатите, снимки на Хъсинджър до експерименталните резервоари, графики на разпадането на океанските екосистеми. Публиката остана впечатлена. Рамси се справяше с въпросите добре. Хъсинджър — дебел, оплешивяващ мъж с бързи, черни очи — говореше скоростно като картечница. Един от репортерите попита Рамси какво го е навело на предположението, че толкова неясна причина може да предизвика такива ужасни неща. Рамси заобиколи въпроса. Той хвърли поглед към Гордън и направи мъглява забележка за подозренията, които изниквали от небитието. Хората, които познаваш или с които работиш, казват нещо и после ти събираш мозайката, без всъщност да разбираш откъде е изникнала първоначалната искра. О, попита репортерът, — някой друг в КУЛХ работи ли върху подобни неща? — Рамси се огледа неспокойно.

— Струва ми се, че засега не мога да кажа каквото и да е — измърмори той. Гордън се измъкна отзад, още преди да завърши пресконференцията. Въздухът навън изглеждаше задимен. Той дълбоко си пое дъх, почувства се замаян и дрезгаво се изкашля. Сноповете слънчеви лъчи имаха променлив, воднист вид.

Пени изненадано вдигна поглед, когато той отключи вратата.

— Я виж, я виж. Да не е угаснало електричеството?

— Не. Просто свърших рано, това е всичко.

— За Бога, изглеждаш ужасно.

— Малко съм уморен.

— Искаш ли вино?

— Не бруксайдско, ако пиеш такова.

— Не, круг е.

— Какво правеше онова бруксайдско тук?

— За готвене.

— Ъ-хъ.

Той си наля малко вино, взе си царевични пръчици и седна на кухненската маса. Пени проверяваше писмени работи. По радиото гърмеше музиката на АМ. „Не знам много история.“ Гордън се намръщи. „Не знам много биология.“

— За Бога, изключи го. — „Не знам какво е правило на плъзгача.“ Пени наведе глава, за да чува.

— Това е един от любимите ми състави, Гордън. — „Но със сигурност знам, че те обичам…“

Той рязко се изправи и яростно щракна копчето.

— Пълни дрънканици.

— Песента е хубава.

Гордън сухо се изсмя.

— За Бога, какво ти е?

— Просто не обичам тъпа музика да гърми толкова силно.

— Аз пък си мислех, че се чувстваш прекаран от Рамси и Хъсинджър.

— Не, не е така.

— Защо да не е? Та ти ги остави да оберат целия каймак.

— Те си го заслужават.