Чтение онлайн

— Марджъри?

— Съжалявам. Ужасно ми е горещо, Иън.

— Ще отворя прозореца. Тук наистина е много задушно.

Ръката изчезна и тя усети, че въздухът охлажда влажното й чело.

— О, така е по-добре. Благодаря ви.

Тя се отпусна назад и вече можеше да го погледне. В края на краищата, той не беше толкова специален. Добре изглеждаше, но нищо особено. Марджъри му се усмихна в отговор.

— Съжалявам. Малко съм странна тази вечер. Онова нещо с облака, после Грег Маркъм и… ами, нещата могат да изглеждат толкова безсмислени. И все пак човек се… радва, че е жив… Съжалявам, говоря големи глупости, нали? Просто сме толкова безсилни. Постоянно ми се иска да направя нещо.

— Изобщо не говорите глупости, Марджъри.

Внезапно се разнесе гръмотевица, която разтърси къщата.

— За Бога, беше толкова близо! — възкликна тя и после дойде на себе си. Толкова лесно се развълнуваше. По кожата й преминаха иглички. — Чудя се дали с този дъжд не падат още от онези организми.

— Навярно.

— Има една местна жена, която държи пансион за котки. Чух, че дала всичките си консерви на котките, като си мислела, че приготвената за тях храна е заразена. Предполагам, че сега ще гладува.

— Луда. — Той отпи голяма глътка от чашата си.

— Чухте ли за коронацията? Отменили са приготовленията.

— Леле, предполагам, че сега цялата страна ще нададе вой заради това — саркастично отвърна Питърсън.

Марджъри се усмихна. Блесна светкавица, последвана от кънтяща гръмотевица. Марджъри подскочи от уплаха. Двамата се спогледаха и изведнъж избухнаха в смях.

— Докато можете да я чуете, сте в безопасност — каза той. — Дотогава мълнията ще е отминала.

Внезапно тя се почувства отлично. Радваше се, че той е тук, че прогонва самотата и страха й.

— Гладен ли сте? Искате ли да хапнете нещо?

— Не, не съм. Отпуснете се. Не се правете на домакиня. Ако искам нещо, ще си го взема.

Питърсън уморено й се усмихна. Бяха ли двусмислени думите му? Трябва да беше свикнал да взима всичко, което поиска. Тази вечер обаче, не бе толкова сигурен…

— Радвам се, че дойдохте — каза тя. — Напоследък тук е доста самотно, когато децата ги няма и Джон работи до късно.

— Да, представям си… — Той не довърши изречението. Лампите угаснаха, драматично придружени от гръмотевица.

— Сега наистина се радвам, че сте тук. Ако бях сама, щях да се вцепеня от страх, щях да си помисля, че някой е прекъснал кабелите на къщата или нещо подобно.

— О, сигурен съм, че просто е някаква повреда. Навярно вятърът е скъсал жиците.

— Напоследък се случва доста често. Имам няколко свещи в кухнята.

Тя пресече стаята, като заобикаляше мебелите в мрака — отдавна познаваше разположението им. В кухнята опипом намери в шкафчето свещи и кибрит. Автоматично извади три и ги сложи в свещници.

Стрелките на механичния часовник на лавицата се движеха с тиктакане, следвано от цъкането на зъбните колела. Марджъри се обърна и видя, че на вратата е застанал Иън. Той пристъпи вътре.

— А, донесох това от гаража, когато го подреждах — каза тя. — Електричеството постоянно угасва и сега старите неща са по-добри… — Тик-так. — Обаче издава този странен звук, нали?

— Навярно, ако го смажете…

— Но аз го смазах. Просто нещо трябва да се поправи. Все пак върви доста точно.

Той се облегна на плота и я загледа как прибира кибрита. Марджъри забеляза, че чамовите лавици се издигат в сенките, хвърляни от свещите. Всички предмети в стаята се движеха, освен правите лавици. Тик-так.

— Интересно — промърмори той, — как продължаваме да искаме да знаем колко е часът, въпреки всичко, което става.

— Да.

— Сякаш все още имаме срещи, за които да не закъсняваме.

— Да.

Тишината се простря между тях като пропаст. Марджъри се опита да измисли нещо, което да каже. Тик-так. Сега лавиците изглеждаха по-материални от стените. Часовникът стоеше сред тях, заобиколен от консерви.

Тя погледна към Иън. На тази бледа светлина очите му бяха много тъмни. Марджъри се облегна на шкафа, вече не толкова нервна. Би трябвало да отнесе свещите в дневната, но за момента й се струваше добре да остане тук, да не бърза.

Иън пресече малката кухня. Тя разсеяно се зачуди дали нямаше да вземе една от свещите. Тик-так.

Той протегна ръка и докосна страната й.

Никой от двама им не помръдваше. Марджъри почувства топлина и леко си пое дъх. Стори й се, че й трябва повече време, за да напълни дробовете си.

Питърсън бавно се наведе и я целуна. Беше съвсем леко, почти случайно докосване.

Тя се отпусна, облегната на шкафа. Тик-так. Издиша. Зачуди се дали в тишината той можеше да чуе как въздухът влиза и излиза от нея. Питърсън взе свещта. Една ръка докосна рамото й. Той я побутна и я насочи към дневната, далеч от кухнята, лавиците и часовника.

12 октомври 1963 г.

Гласът на Пени стигна до него:

— Както казвах.

— Ъ? А, да, продължавай.

— Я стига, ти изобщо не ме слушаше. — Тя изви волана на взетия под наем тъндърбърд и взе завоя. Заливът лежеше вдясно под тях. Блестящата морска повърхност беше скрита в мъгла. — Разсеян професор.

— Добре, добре. — Но той се плъзна обратно в мъглата на собствените си мисли, когато тя навлезе в острите завои покрай „Гризли пийк“ над университетското градче на Бъркли и после пое по „Скайлайн“. Гордън видя изтегналите се в синьо-сивия залив зелени петна на Оукландските острови и Сан Франциско, в алабастровата си самотна далечина. Минаха зад боровите и евкалиптови горички — дърветата очертаваха черно-зелени решетки на кафявия фон на хълмовете. Пени свали покрива. Студеният вятър разроши косата й и я развя назад.

— Връх Тамалфуджи! — извика тя и посочи на север към един нисък, плосък връх оттатък залива. После започнаха да се спускат. Спирачките заскърцаха и скоростният лост заръмжа, когато поеха надолу по „Бродуей теръс“. Обгърна ги мускусният аромат на гората. Скоро излязоха от гъсто покрития с дървета хълм и прелетяха покрай безразборно разхвърляни, боядисани в крещящи цветове къщи. Когато наближиха дома на родителите й, трафикът стана по-спокоен. Очевидно богаташки квартал с подходящо изискано име: „Пиемонт“. Гордън си помисли за Лонг Айлънд, Гетсби и жълти седани.