Чтение онлайн

— Идеята не беше тяхна.

— Спокойно можеше и да е. Онова, върху което работя, е много по-значимо.

— Ако стане.

— Ще стане. Вече получавам сигнала по-добре.

— Какво казва?

— Някакви биохимични неща. Повече подробности за тахионите.

— Това добре ли е? Искам да кажа, каква полза ще имаш от него?

— Сигурен съм, че всичко ще си съвпадне веднага, щом събера достатъчно части. Трябва да открия само още едно ясно съобщение, което да потвърждава подозрението ми, предположението ми и всичко ще си дойде на мястото.

— Какво е подозрението ти?

Гордън мълчаливо поклати глава.

— Хайде де. Виж, на мен можеш да кажеш.

— Не. На никого. Не казвам на никого, докато не съм сигурен. Цялото това нещо ще е само мое. Не искам да изтече информация, преди със сигурност да го разбера.

— За Бога, Гордън, аз съм Пени. Помниш ли ме?

— Виж, няма да ти кажа.

— По дяволите, съвсем започваш да се чалваш в главата, знаеш ли?

— Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш.

— Да, ами, може би ще го направя, Гордън. Може би ще го направя.

Той откри, че започва да заспива през деня. Събуждаше се пред осцилоскопа, като че ли сепнат от шум, мигновено уплашен, че е пропуснал някакви данни.

Водеше лекциите си по класическо електричество и магнетизъм сякаш насън. Прескачаше от една черна дъска на друга, драскаше формули, според него със стегнат, четлив почерк. Говореше с лице към студентите, но оставяше впечатлението, че води вътрешен спор сам със себе си. Понякога след лекция, преди да излезе, хвърляше поглед към дъските и оставаше шокиран от хаоса от редове с почти неразбираеми драсканици.

Лейкин избягваше да разговаря с Гордън за нещо друго, освен за обичайните лабораторни процедури. Купър също стоеше в малкия си студентски кабинет и рядко го търсеше, дори когато не разбираше нищо по даден въпрос. Гордън вече почти не ходеше в канцеларията на катедрата по физика на третия етаж. Секретарките трябваше да го търсят в лабораторията. Носеше си обяд в чанта и ядеше там, докато се занимаваше с апаратурата за ядрен магнитен резонанс, бореше се с постоянните проблеми със сигналите или шума, наблюдаваше жълтите линии на резонансните криви.

— Доктор Бърнстейн?

— Ъ? — Гордън беше задрямал пред осцилоскопа. Погледът му подскочи към резонансните линии, но те бяха непроменени. Добре — не бе пропуснал нищо. Едва тогава вдигна очи към стройния мъж, застанал на вратата на лабораторията.

— Аз съм от Ю Пи Ай. Правя голям репортаж за резултатите на Рамси и Хъсинджър. Те предизвикаха невероятен интерес, нали знаете. Мислех си, че бих могъл да видя приноса на други учени за…

— Защо дойдохте при мен?

— Не можех да не забележа, че вие бяхте човекът, към когото проф. Рамси непрекъснато гледаше по време на тяхната пресконференция. Чудех се дали не сте „другите източници“, за които наскоро призна проф. Рамси…

— Кога е казал това?

— Едва вчера, когато го интервюирах.

— По дяволите.

— Какво има, докторе? Изглеждате доста загрижен.

— Не, нищо. Вижте, нямам какво да кажа.

— Сигурен ли сте, докторе?

— Повтарям, че нямам какво да кажа. А сега, моля ви, излезте.

Мъжът отвори уста. Гордън рязко посочи към вратата.

— Казах, вън. Вън.

Гордън работеше всеки ден, като постепенно събираше парченца от изречения. Те не бяха последователни. Техническата информация се повтаряше, навярно, за да са сигурни, че ще бъде разбрана правилно, въпреки грешките на предаването и приемането. „Но защо? — мислеше си той. — Това нещо съответства на предположенията ми, естествено. Но в самия този текст трябва да има обяснение.“ Рационално обяснение, ясно изложено. Една вечер сънува, че чичо му Хърб го гледа как играе шах на „Уошингтън скуеър“. Чичо му се мръщеше, когато Гордън местеше пионките по квадратчетата и непрекъснато повтаряше с неодобрителен глас: „Господ забранява да няма рационално обяснение.“

Една сутрин, в понеделник, 5 ноември, той отиде на работа късно. Беше влязъл в безсмислен спор с Пени по някакви незначителни домакински въпроси. Включи радиото на колата, за да се разсее. Водещата новина бе, че Мария Гьоперт Майер от КУЛХ е спечелила Нобелова награда по физика. Гордън остана толкова зашеметен, че едва се възстанови навреме, за да завие на върха на Тори Пайнс роуд. Един линкълн му изсвири с клаксон и шофьорът — мъж с шапка, който караше с включени фарове — му хвърли свиреп поглед. Майер бе спечелила наградата заради черупчестия модел на ядрото. Поделяше си я с Юджийн Уигнър от Принстън и с Ханс Йенсен, немец, измислил черупчестия модел приблизително по едно и също време с Мария.

Същия следобед университетът даде пресконференция. Мария Майер се държеше плахо и тихо отговаряше на пороя от въпроси. Гордън отиде да погледа. Задаваните въпроси бяха предимно тъпи, но това се очакваше. Милата жена, която го беше спряла, за да го пита за резултатите му, докато всички останали от катедрата го игнорираха, сега бе носител на Нобелова награда. Трябваше му време, за да го осъзнае. Внезапно изпита усещането, че нещата се сливат на това място, в този момент. Извършваните тук изследвания бяха важни. Тук бяха семейство Кароуей с техните загадъчни квазари, редиците от частици на Гел-Ман, мечтите на Дайсън, Маркузе, Мария Майер и новината, че пристига Джонас Силк, за да създаде институт. Ла Хола беше възлов център. И той бе благодарен, че е тук.

6 ноември 1963 г.

Силата на сигнала рязко се повиши и навярно имаше цели пасажи за теорията на Уилър-Фейнман. Гордън се обади на Клаудия Цинс, за да разбере дали групата в Колумбия получава същите резултати.

— Не, вече от пет дни няма нищо — отвърна тя. — Първо имахме повреда в апаратурата. После студентът се разболя от грип — онзи, който се занимаваше с въпроса. Струва ми се, че беше преуморен. Онези периоди от време, които ти ни даде — това са десет-дванайсет часа в лабораторията, Гордън.

— Искаш да кажеш, че не сте получили нищо?

— Не и през последните дни, не.

— Не можеш ли да взимаш част от данните лично?

— Ще го направя, утре започвам. Имам и друга работа, нали знаеш.

— Да, естествено. Искам да получа някакво потвърждение, това е всичко.

— Вече го имаме, Гордън. На ефекта, искам да кажа.

— Не само ефектът е важен. Клаудия, прегледай пак онези сигнали. Помисли какво могат да означават.

— Гордън, смятам, че все още не знаем достатъчно, за да…

— Добре, по принцип съм съгласен. Повечето от моите данни са истински хаос. Фрагменти. Парчета от изречения. Формули. Но във всичко има някаква логика.

Гласът й възприе прецизната, професионална яснота, която той си спомняше от студентството си.

— Първо данните, Гордън. После може би ще си позволим някаква теория.

— Да, права си. — Той разбираше, че не трябва да спори с нея за методиката на експерименталната физика. Възгледите й бяха доста непреклонни.

— Обещавам ти, ще започна утре.