Чтение онлайн

— Точно… точно на това се надявам. Искам да кажа, че тези последни няколко седмици бяха различни. По-добри. Всъщност, беше като преди една година. Ти си спокоен, аз не те тормозя през цялото време да… Отношенията ни като че ли се подобриха. За пръв път от много време насам.

— Да. Аз също мисля така — колебливо се усмихна той.

Продължиха да се хранят в спокойно мълчание. На усойните лъчи на залеза Пени разклащаше чашата си с бяло вино и замислено гледаше към тавана. Гордън знаеше, че бяха положили неизречена клетва.

Пени започна да се усмихва, очите й се замъглиха. Тя отпи глътка от кехлибареното вино и заби вилица в наденичката. Вдигнала я пред устата си с хитра усмивка, тя я завъртя от двете страни и критично я огледа.

— Твоят е по-дълъг от нея — преценяващо рече Пени.

Гордън тържествено кимна.

— Може би. Това е, колко, трийсетина сантиметра? Да, по-къса е.

— В подобни въпроси за предпочитане е мерната система в инчове. Тя е някак си традиционна.

— Така е.

— Не, че съм педант, нали разбираш.

— А, не, не бих си го и помислил.

Той се събуди в същата поза, в която беше заспал. Леко претърколи главата й от бицепса си и остана да лежи неподвижно, усещайки как изтръпването постепенно заглъхва. Навън се бе спуснала нощта. Гордън бавно седна и Пени с мърморене се сгуши до него. Той се загледа в заоблените прешлени на извития й гръб, валчести хълмчета насред кафявата кожа. Помисли си за времето, което можеше да тече и да се извива само към себе си, различно от която и да е река и очите му проследиха стесняващия се към талията й гръб. После идваше разширяването към ханша, сложна структура от гладки повърхности, спускащи се към зрелите издутини надолу, където загарът избледняваше до сепващо чисто бял цвят. Преди да заспи, тя сънливо и тържествено го беше информирала, че Лорънс викал на своя „колона от кръв“, фраза, която й се струвала гротескна. Но от друга страна, прибави тя, то си било горе-долу така, нали? „Всички средства за постигане на la petite mort“, измърмори Пени и се плъзна в съня. Гордън знаеше, че е права за напрежението помежду им. Сега то постепенно изчезваше. Разбираше, че я е обичал през цялото време, но всичко му се бе събрало толкова много…

В далечината се разнесе вой на сирена. Нещо го накара бавно да се откопчи от Пени. Той тръгна по студения под и се приближи до прозореца. Виждаше хората, които се разхождаха под бледата неонова светлина по булевард „Ла Хола“. Прелетя полицай на мотоциклет. Полицията тук носеше високи ботуши и военна униформа, каски с яйцевидна форма, очила, плоските им лица бяха ледено безизразни, като актьори във футуристична картина. Ченгетата в Ню Йорк изглеждаха добродушни с износените си сини квартални униформи. Сирената пищеше. По улицата профуча полицейска кола. Сгради, палми, обръщащи се глави, магазини и реклами — всичко запулсира в червено в отговор на истерично въртящата се лампа върху летящата кола. Червени отблясъци се отразяваха във витрините на магазините. Настана кинетичен смут, воят с механичната си уста предизвикваше тревога. Доплеровото заглъхване на писъка възбуди пешеходците, придаде на стъпките им нова енергия. Главите се въртяха, за да открият престъплението или пожара, привлекли вниманието на бързата като куршум кола. Гордън си помисли за съобщенията и за тънката нишка на отчаяние, която ги пронизваше. Сирена. Беше се разнесла със замъглени петна, импулси, светлина, отразена от случайни вълни, образи отдалеч отвъд реката. Трябваше да й се отговори. По научни причини, да, но и поради нещо повече.

— Хм, зает ли си?

Беше Купър.

— Не, влизай. — Гордън сбута в ъгъла на бюрото си купчината писмени работи, които проверяваше. После се отпусна назад на стола си и вдигна крака върху тях. Той сключи ръце на тила си с разперени встрани лакти и се усмихна. — С какво мога да ти помогна?

— Ами, след три седмици пак ще се явявам на изпит, нали знаеш. Какво да кажа за онези смущения? Нали помниш как ме смачкаха Лейкин и другите миналия път.

— Да. Ако бях на твое място, щях да пренебрегна въпроса.

— Но аз не мога. Пак ще ме направят на нищо.

— Аз ще се погрижа за тях.

— Ъ? Как?

— Дотогава ще представя една моя малка работа.

— Ами, не знам… Не е толкова тривиално да ме измъкнеш от Лейкин. Видя начина, по който той…

— Защо казваш „тривиално“? Защо не кажеш просто, че не е толкова лесно?

— Ами, нали знаеш, това е физически термин…

— Да, „физически термин“. Използваме доста такива жаргонни думи. Чудя се дали те понякога не скриват нещата, вместо да ги изясняват.

Купър му отправи озадачен поглед.

— Предполагам, че си прав.

— Не бъди толкова неуверен — весело каза Гордън. — Можеш да си вървиш вкъщи. Аз ще ти спасявам задника.

— Хм, добре. — Купър колебливо тръгна към вратата. — Щом казваш…

— Ще се видим на бойното поле — вместо сбогуване му рече Гордън.

Беше написал около една четвърт от първия вариант на статията си за „Сайънс“, когато на вратата му се почука. Спря се на „Сайънс“, защото списанието бе голямо и престижно и отпечатваше материалите сравнително бързо. Публикуваха дълги статии, така че той можеше да изложи целия въпрос на едно място, като натрупа всички доказателства на толкова висока купчина, че никой да не може да я събори. Вече се беше консултирал с Клаудия Цинс. Тя щеше да публикува съобщение по същия въпрос, с което да потвърди част от наблюденията му.

— Здравейте. Може ли да влезем? — Бяха близнаците първокурсници.

— Ами, вижте, доста съм зает…

— Сега е приемният ви час.

— Нима? А, да. Е, какво искате?

— Проверили сте някои от разработките ни погрешно — каза единият от тях. Това безапелационно заявление сепна Гордън. Беше свикнал с малко по-скромно поведение от страна на студентите.

— О? — отвърна той.

— Да. Вижте… — Единият от тях започна бързо да пише по черната дъска, без да обръща внимание на бележките, които Гордън бе надраскал, за да скицира плана на статията си. Гордън се опита да проследи доказателството на близнака.

— Внимателно с нещата, които съм написал там. — Близнакът се намръщи към пречещите му редове.

— Добре — демократично са съгласи той и започна да пише покрай тях. Гордън насочи вниманието си към скорострелните изречения за функциите на Бесел и за условията, ограничаващи електрическото поле. Трябваха му пет минути, за да поправи грешката на близнака. Никога не беше сигурен с кого от двамата разговаря. Бяха абсолютно еднакви. Веднага щом единият свършваше, другият се хвърляше в атака с ново възражение, обикновено изречено с няколко загадъчни думи. Гордън ги намираше за изключително досадни. След още десет минути, през които те започнаха да го разпитват за изследванията му и за това колко пари получава един асистент, той накрая се избави от тях, като се оправда с главоболие. Това, плюс три многозначителни погледа към часовника му, най-после ги разкара. Докато затваряше вратата, някакъв друг глас извика:

— Почакайте! Доктор Бърнстейн!

Гордън неохотно я отвори. Мъжът от Ю Пи Ай пристъпи вътре.

— Знам, че не искате да ви безпокоят, професоре…

— Точно така. Тогава защо ме безпокоите?

— Защото проф. Рамси току-що ми разказа историята. Ето защо.

— Каква история?

— За вас и онези полимери. Откъде сте взели образа. Как сте искали да го запазите в тайна. Знам всичко. — Лицето на мъжа сияеше.

— Защо ви го е казал Рамси?

— Аз сам разбрах някои неща. Той не успя да скрие всички кръпки в историята си. Не е много добър лъжец, този Рамси.

— Предполагам, че е така.

— Не искаше да ми казва нищо. Но аз си спомних за онази история, в която бяхте замесен преди известно време.

— Сол Шрифър — с внезапна умора рече Гордън.

— Да, точно той. Просто събрах две и две. Отидох да се срещна с Рамси за още някои подробности и по средата го гръмнах с това.

— И той, естествено, веднага се е раздрънкал.

— Познахте.

Гордън изтощено се отпусна на стола си и се загледа в човека от „Юнайтид Прес Интернешънъл“.