Чтение онлайн

Но това станало отдавна през 1913 г. Сега е доста трудно да се намерят пресни доказателства — Нанси изведнъж спря, извика „Кой хе! 5 “ към слугата в малката му кабина и издаде заповед, връщайки се към разказа си с думите: — Мисля, че чаша кафе ще ни дойде добре — освен ако не желаете нещо по-силно. Някъде имам уиски.

— Не. Не искам уиски. Твърде рано ми е да започвам от сутринта като британците в Индия. Нали си спомняте, че ми отне известно време, докато отклоня гостоприемството на чичо ви Джордж тази сутрин!

— И така, за да продължим пътуването си по улица „Памет“, връщаме се към 1912 г. и Шийла Форбс. В Паникхат хората имат един любим маршрут за разходка с кон. Всички постоянно минават по него. Пресичаш реката при брода и се изкачваш по много тясна пътечка нагоре по планинския склон.

— Планински склон? — попита Джо, като се взираше през прозореца в безкрайната шир от ниски оризища, през която минаваха.

— Спокойно, хълмовете скоро ще се появят откъм дясната страна. Разбира се, това не е съвсем планина, а по-скоро оголени, червеникави, скалисти възвишения. Пътеката не е опасна, но трябва да се ходи внимателно. Изглежда, конят на Шийла се подплашил от нещо и я хвърлил на земята. Тя яздила на дамско седло, а когато яздиш на дамско седло, можеш да разчиташ единствено на равновесието, така че в най-добрия случай малко е рисковано. По онова време всички яздели по този начин и дори днес някой старец от джунглата поглежда изкосо съпругата на управителя, че е яхнала кон. Мъже! Но това не е честно — жените са също толкова злобни!

Джо попита отново:

— Историята е ясна. Имало ли е свидетели?

— Не. Всъщност не. Нейната компания я била изпреварила и завила на ъгъла. Имало просяк на пътеката и той видял какво се случило. Показанията му напълно се покриват с предположенията — конят й се подплашил и горката Шийла паднала от скалата — доста е висока — и на място. Конят оцелял, по случайност. Нахалник. Но… единственото необичайно нещо е, че тя не била съпруга на офицер от полка — съпругът й е бил в Медицинския корпус на индийската армия. Въпреки всичко хората приели това като още една смърт в гарнизона.

Слугата влезе в купето с меден поднос, върху който имаше кана с кафе и малки порцеланови чаши. Той го остави до Нанси, а тя продължи да разказва.

— Сега се връщаме към Джоун Кармайкъл, съпругата на полковник Кармайкъл. Зъл човек. От войната не извлякъл твърде голяма полза, каквато смятал, че би трябвало да извлече, и си останал подполковник. Познавам го съвсем бегло от далечното си детство; бе най-лошият офицер, който можеше да предложи индийската армия — само едни мустаци и фучене, нелюбезен с по-младите офицери, непопулярен сред хората. Мисля, че животът му с Джоун не е бил кой знае колко щастлив.

Джо отпи от кафето, разказвачката отвличаше вниманието му повече, отколкото би му се искало. Значи вероятно тя беше родена и отгледана в Индия; отгатна го по свободата на държанието й и по владеенето на езика.

— Разкажете ми какво се е случило с Джоун.

— О, от това кръвта ми се смразява! Била убита от кобра. За Индия не е непознато животно, макар че всъщност не се среща така често, както изглежда, си мислят англичаните. Всеки е чел „Книга за джунглата“! Всеки очаква да изскочи кобра от канала, докато се къпе.

— Аз не пътувам без мангуста — вметна той сериозно.

Тя се засмя и продължи да разказва.

— Е, жалко, че този ден Джоун не си е взела мангустата. Всяка сутрин излизала на езда повечето от нас го правят — и винаги вървяла по един и същи маршрут.

— Някой знае ли какво точно е станало?

— Ами полицията, по изключение, като че ли е свършила добра работа. Пък аз съм чела и докладите. Има доказателства, че тя… ъъ… — Нанси сякаш внезапно се смути и продължи бързо — че е слязла от коня, за да отвърне на повик на природата. Можете ли да си представите нещо по-страшно? Да те ухапе кобра, докато си със смъкнати кюлоти. Не се опитвам да го обръщам на шега, но хората са някак противни… тези неща ни разсмиват до момента, в който не осъзнаем колко ужасни трябва да са били.

— Типична човешка реакция — отбеляза Джо. — Сигурно често сте я срещали, когато сте била медицинска сестра. В окопите сме я срещали. Понякога единствено смехът ни пазеше да не полудеем. В началото. Той правеше отвратителното поносимо.

И двамата се умълчаха за малко, мислеха за смъртта и за последното унижение на съпругата на полковника.

— А как са разбрали, че е кобра? — запита Джо. — Не познавам Индия и вероятно има неща, които за някой стар индиец са очевидни, но за мен са мистерия…

Тя се наведе напред, обзета от внезапно напрежение.

— Знаели са, че е кобра, защото змията била все още там! На мястото на смъртта. Звучи наистина странно и навярно обяснението е просто, но — побиват ме тръпки, когато говоря за това — но някой е убил кобрата, отсякъл й е главата, и я оставил просната до тялото на Джоун.

— Но това означава…?

— Да, че някой, който е минавал, е видял Джоун да лежи убита. Някой, който е минал много скоро след ухапването. Или дори е бил свидетел на ухапването? Достатъчно скоро след това, за да хване змията и да я убие. Но защо? За да отмъсти за Джоун. Кошмарно! Е, господин полицай, на какво мнение сте?

— Полицията тогава съставила ли си е версия?

— Доколкото са успели да разкрият, нямало е свидетели на тази смърт, нито дори минаващ просяк. Сметнали са, че може би някакъв човек, както споменах, който работел в гората — добивал дървени въглища вероятно, — се опитал да я спаси, убил змията и тогава, осъзнавайки, че положението е безнадеждно, просто изчезнал и се покрил.

Джо замълча, дожаля му за Джоун Кармайкъл. Самотна съпруга, нещастен брак, груб съпруг, търсеща някакво облекчение от скуката в ездата рано сутрин, страдаща в същото време от заболяване на пикочния мехур, наистина мрачна и трогателна история.

Обхванат от тъжни мисли, той се обърна към Нанси:

— Имала ли е приятели?

— Не знам. Не ми е идвало наум да разбера. Познати — очевидно. Човек не би могъл да живее на такова място без познати, но близки приятели — не, не знам да е имала. Важно ли е?

— Не, не мисля. Просто пред погледа ми се очерта толкова печална картина. Щеше ми се да си представя, че е имала добра приятелка, у която се е отбивала на връщане от ездата.

Нанси вдигна вежди.

— Сантиментален полицай? Ясно ми е всъщност какво имате предвид… Можем да попитаме. В базата живеят доста офицери със съпругите си, които са били там преди войната. Не непрекъснато, разбира се. Местят се. Всички в Индия се местят! Може да са били командировани в други бази междувременно, но те ще си спомнят. Ако са били там, ще си спомнят. Бъдете сигурен.

— И казвате, че първият смъртен случай е бил през 1910 година?

— Доли Прентис. Дванайсет години оттогава — а това е дълъг период в Индия, — но хората още си спомнят за Доли! Половината полк бил влюбен в нея, както се говори. Била симпатична дори на жените, което е необичайно, защото била млада и много хубава. Има снимки. Не са спасили почти нищо след пожара, но една метална кутия със семейни ценности не била напълно съсипана, а тя съдържала между другите вещи и два албума с фотографии. Доли била истинска английска роза — русокоса и с големи сини очи. От онези пухкави женски създания, които завъртат главите на мъжете… очарователна като тримесечно котенце…