Чтение онлайн

— Колата, Понтиак Транс Ам.

— Да, добре. Кажете ми накратко защо ви е нужна помощ и защо искате да разговаряте със съветник по защита на гражданските права.

Тя чу нещо като въздишка в слушалката, после той каза тихо:

— В случай, че не дойдете да ме вземете оттук навреме, ще ви кажа всичко, което мога, преди да са ме пипнали.

Лиза Роудс помисли, че Грегъри Фишър преценява правилно обстоятелствата.

— Тогава говорете по-бързо — каза тя.

— Окей. Бях в Бородино в около пет часа днес следобед — отидох да разгледам бойното поле там. Изгубих се в гората…

— Полицията спря ли ви?

— Не. Т.е. да, но тук, в Москва.

— Защо?

— Защото съм шофирал през провинцията по тъмно.

Тя помисли, че това сигурно не е най-същественото от неговия разказ. Нарушение на пътния лист бе едно нещо. Настояването за разговор със съветник защитник — служител, който малко или много е офицер от разузнаването, шпионин, така да се каже — беше съвсем друго.

— Продължавайте, господин Фишър.

— На пътя, северно от Бородино мисля, че беше, срещнах един човек — американец…

— Американец?

— Да. Той каза, че е пилот от американските въздушни сили…

— И беше на пътя северно от Бородино? През нощта? Сам? С кола?

— Сам. Без кола — пеш. Беше ранен. Чуйте ме, не зная колко време ми остава…

— Продължавайте.

— Името му е майор Джак Додсън.

— Додсън — Лиза се замисли, това име й бе непознато.

— Додсън каза, че се води безследно изчезнал. Бил военнопленник, свален във Виетнам…

— Какво? — тя се изправи в стола си като струна. — Това ли ви каза?

— Да. Каза ми още, че е пленник тук — в Русия, повече от двайсет години. В някакво място, което той нарече „Школата за магии на госпожа Иванова“. Близо е до Бородино. Той избягал. Дадох му пари и географски карти. Не искаше да се качи в колата ми. Тръгна през гората за Москва. За посолството. Има и други американци — пленници, които…

— Спрете. Не затваряйте — тя натисна бутона за изчакване. В указателя на дежурния намери бързо телефонния номер на апартамента на военното аташе — полковник Сам Холис, с когото се познаваше слабо. Позвъни му, но никой не отговори. „По дяволите! И Сет е на онова проклето празненство.“ Реши да приготви подробен доклад за Холис, но вместо това звънна в кабинета му, който беше два етажа по-горе. Някой вдигна телефона веднага след първото позвъняване и тя чу мъжки глас:

— Холис на телефона.

Опитвайки се да овладее вълнението си, тя каза:

— Полковник Холис, обажда се Лиза Роудс от дежурния кабинет.

— Да, кажете.

— От хотел „Русия“ ми се обади някакъв американски гражданин. Звучи доста притеснен. Каза, че иска да разговаря със съветник по защитата на гражданските права, за предпочитане е да е аташе на въздушните сили.

— Защо?

— Ще ви пусна да чуете записа.

— Да, ако обичате.

Лиза Роудс включи касетофона към линията на Холис.

— Свържете ме с него — каза Холис, когато записът свърши.

Тя включи телефона към другия и освободи бутона за изчакване.

— Господин Фишър? Чувате ли ме? Отговор не последва.

— Господин Фишър?

— Да… Един мъж стои до…

— Свързах ви с човека, с когото искате да разговаряте. Чу се гласът на Холис.

— Господин Фишър, казвате, че се обаждате от фоайето на хотел „Русия“.

— Да, аз съм…

— Във фоайето има ли много хора?

— Не. Защо?

— Кой стои до телефонната кабина?

— Някакъв мъж. Чуйте ме, да се опитам ли да дойда в посолството?

— Не, господине. Стойте там. Не напускайте хотела. Не се качвайте повече в стаята си. На последния етаж в хотела има ресторант. Отидете там и се запознайте с някои западни граждани, по възможност — англоговорещи, и стойте при тях, докато дойда. Разбрахте ли?

— Да… да.

— Как сте облечен?

— Със сини дънки… с черна шуба…

— Добре, момчето ми. Бързо вървете в ресторанта. Ако някой се опита да ви спре, ритайте, викайте, крещете, бийте се. Разбрахте ли ме?

— Да… да, аз… — Гласът на Фишър стана напрегнат. — О… Господи!… Побързайте!

— След 10 минути съм там, Грег — каза Холис успокояващо. — Тръгвайте за ресторанта. Лиза чу, че телефонът щракна, когато Фишър остави слушалката.

— Госпожице Роудс, нужна ми е кола.

— Вече поръчах, полковник. С шофьор.

— Ще докарам господин Фишър тук. Поръчайте да приготвят една стая за гости в резиденцията и предупредете хората от охраната.

— Да, господине.

— Останете в дежурната.

— Разбира се.

Последва тишина, после Холис каза:

— Добре се справихте, госпожице Роудс.

Той затвори, преди тя да успее да отговори. Лиза остави телефонната слушалка. „Вие също, полковник Холис.“

5.

Полковник Сам Холис — военно аташе на Америка в Съветския съюз, излезе от кабинета си и взе асансьора надолу към приземния етаж на сградата на посолството. Отиде в дежурния кабинет отстрани на празното фоайе и отвори вратата.

Лиза Роудс се обърна към него.

— Да?

— Холис.

— О… — Тя се изправи. — Не ви познах в цивилни дрехи.

— Срещали ли сме се?

— Няколко пъти.

Тя го огледа набързо. Бе облечен с кожено яке, дънки и кожени ботуши. Наближаваше петдесетте, беше висок и строен. Стори й се доста симпатичен, въпреки че в него имаше нещо строго. Беше с бледосини очи и русолява коса, малко дълга за военен. Спомни си, че той имаше служебни връзки със Сет.

— Не искам да говорите за това с когото и да било — каза Холис.

— Зная.

— Добре. Въпреки това има един човек… Познавате ли Сет Алеви? Съветник по политическите въпроси.

— Да.

— Господин Алеви е на някакво тържество в града…

— Зная.

— Откъде знаете?

— Покани ме да го придружа.

— Ясно. Следователно знаете как да се свържете с него.

— Да, чрез хората му тук.

— Точно така. Моля ви, направете го.

Тя се поколеба, преди да отговори:

— Вече казах на хората му да го извикат да дойде.