Чтение онлайн

Уилсън се огледа.

— Видях го да седи някъде там… Да, разговаря.

— С кого?

— А, сега си спомням. Виждате ли оная добре облечена двойка? Мисля, че са „жабари“. При тях имаше някакъв младеж. Може да е бил вашият човек. Беше си дръпнал малко повечко и двама служители на хотела го изведоха. Момчето бе малко… войнствено — мисля, че вие така му казвате. Измъкнаха го набързо навън. Не смятам, че имат успехи в тая насока — половината народ в проклетата им страна е непрекъснато пиян. Навярно са го отвели в стаята му.

— Кога стана това?

— Преди около петнайсет-двайсет минути.

— Благодаря. — Холис мина покрай масите и седна на фотьойла срещу мъжа и жената. — Свободно ли е?

Мъжът измънка някакъв отговор.

— Говорите ли английски? — попита Холис.

Мъжът поклати глава.

— А вие, madame?

— Малко — погледна го тя.

Холис се наведе през масата и заговори тихо и ясно:

— Търся един приятел — американец, младо момче. Казаха ми, че преди малко е седял при вас.

Преди да отговори, жената стрелна с очи мъжа до нея.

— Да. — После продължи на доста добър английски. — Беше му зле. Заведоха го в стаята му.

— Каза ли ви как се казва?

— Да.

— Фишър ли?

— Да.

— Как изглеждаше… Разтревожен? Притеснен?

Жената не отговори, но кимна едва забележимо.

— Каза ли ви защо?

Мъжът се изправи и се обърна към жената:

— Allons*!

[* Да тръгваме! (фр.). — Б.р.]

Тя не помръдна:

— Не. Но каза, че могат да дойдат да го отведат. Той знаеше. Мисля, че в питието му бяха сложили… как се казва…?

— Опиат.

— Да. Съпругът ми иска да си тръгваме. Не зная нищо повече. Съжалявам. — Тя се изправи.

Холис също стана.

— Разбирате ли, мадам, това е въпрос, засягащ тукашните власти. Те знаят, че сте разговаряли с него, и ще бъдат любопитни да научат какво ви е казал. Може би сте в опасност, разбирате ли?

— Да.

Французинът се отдалечи нетърпеливо. Жената се поколеба за момент и Холис я погледна право в очите.

— Има ли още нещо?

Очите й срещнаха неговите.

— Вие аташето ли сте?

— Да.

— Той каза, че ще дойдете. Помоли да ви предам някои неща, които не успял да ви съобщи по телефона. — Жената се замисли малко, после изрече на един дъх: — Додсън му казал, че става въпрос за бивша школа на военновъздушните сили. Сега е школа на КГБ. Там имало близо 300 американци.

— Триста? Той ви каза триста?

Тя кимна.

Холис сграбчи жената за ръка.

— Какво друго ви каза Фишър?

— Нищо. Стана му зле… Те дойдоха. Някакъв руснак ни заговори на английски. Попита какво ни е казал младежът. Мъжът ми му отговори на френски, че не говорим английски и не разбираме нито неговите думи, нито тези на момчето.

— Руснакът повярва ли на съпруга ви?

— Мисля, че да.

Холис пусна ръката й.

— Тогава може би сте в безопасност. Но за всеки случай се свържете с вашето посолство. Още тази вечер. Лично. Не по телефона. След това незабавно напуснете страната.

— Разбирам.

— Добре. Благодаря ви, мадам.

Тя се усмихна съвсем леко.

— Момчето взе две копейки от мен… Стори ми се симпатичен… а сега… сега той е… мъртъв?

Холис не отговори.

— В кои времена живеем?… — поклати глава тя и си тръгна.

Холис допи уискито и излезе в коридора. Отиде в южното крило на хотела и взе асансьора надолу към кино „Заря“, където филмът тъкмо бе свършил. Смеси се с тълпата и излезе през изхода към Москва река. Вървеше след група хора, които слязоха по стълбите към един подлез под крайбрежната улица.

Холис премина дългия облицован тунел, заслушан в отекващите наоколо стъпки. Няколко руснаци го поглеждаха с любопитство. Спомни си случка отпреди две години, когато дойде за пръв път в Русия. Веднъж му се наложи да мине през този подлез нощем и с голямо учудване установи, че на земята нямаше никакво боклуче, а по стените липсваха драсканици. Нещо повече — московчани се движеха без сянка от страх. Той все още бе впечатлен от този факт, но двете години престой тук разшириха доста представите му. Улиците и подлезите наистина бяха безупречно чисти, за разлика от всичко останало. Хората не се страхуваха от улична престъпност, но не защото такава не съществуваше, а защото за нея не се съобщаваше никъде. Това бе общество, което просперираше благодарение на добрите новини, повечето от които бяха измислени.

Въпреки това наблюденията на средния гражданин му казваха едно, а правителството — съвсем друго. Можеше да се предположи, че съветските мъже и жени си бяха създали собствена измамна представа за околната действителност, трепейки се цял живот, без да вярват нито на възприятията си, нито на вестниците, нито в себе си, нито на ръководителите си, нито на Бога, нито на приятелите си. Това бе нация на илюзиите, измамата и заговорничеството; едно село от времето на Потьомкин, само че в национален мащаб; място, където хората могат да изчезват безследно, а заедно с тях — и всяко най-малко доказателство за съществуването им. „Опитах се, Фишър. Опитах се.“

Холис стигна до края на тунела. Изкачи се по стълбите и излезе на пешеходната ивица на Москворецкия мост, по който преди близо час бяха минали с Бренън. Измина около двайсетина метра и спря. Над Москва река под него се носеше мъгла и рубиненочервените звезди на кремълските кули проблясваха призрачно през мъглата. Навярно валеше ситен дъждец, но Холис не можеше никога да различи московската мъгла от ръменето.

Той вдигна яката на коженото си яке. Бе установил, че Москва нощем не прилича на никой друг град, в който бе живял преди. Човек можеше да си се разхожда по улиците и площадите й чак до зори, както е правил неведнъж, и изобщо да не му се случи никакво приключение — ни хубаво, ни лошо. Нямаше барове, нямаше дискотеки, нямаше проститутки, нямаше минувачи, нямаше нощен живот. Нямаше денонощни магазини, нито среднощни кина, нямаше вечерна служба, нито пък каквото и да е друго вечерно събитие. Към десет вечерта по-голямата част от града вече затихваше, към единайсет всичко беше затворено, а към дванайсет изчезваха и последните таксита. Градският транспорт преустановяваше работа в един през нощта и след този час ти вече си съвсем сам, т.е. загазил си го, така да се каже.

Все пак имаше някои московчани, които оставаха по улиците до последния момент. И точно един от тях — младеж на около осемнайсет, сега идваше срещу Холис. Носеше найлонова торбичка „Адидас“ и бе облечен с евтино три четвърти палто от изкуствена кожа. Беше с американски дънки, но със съветски обувки. Той го заговори на добър английски и бе изключително любезен:

— Извинете, господине, имате ли цигари?

— Не, а ти?

— Да. — Момчето подаде едно „Марлборо“ на Холис, даде му и огънче и сам запали една. Младежът се оглеждаше насам-натам. Холис забеляза, че няколко други черноборсаджии ги наблюдаваха.

— Казвам се Миша. Приятно ми е да се запознаем — представи се той.

Известно време пушиха заедно. Холис хвърли угарката през моста. Очите на Миша проследиха изхвърлената цигара, после той се обърна към Холис:

— Виждате ли оня край на площада? — Миша посочи южната страна на Червения площад, ограден от Кремълската стена, гърба на „Василий Блажени“, хотел „Русия“ и Москва река.

— Там се приземи немецът Матиаш Ръст. Бях тук същия ден. Каква гледка бе само!

Холис кимна. Мястото, където кацна Ръст, се бе превърнало в част от неофициалната екскурзионна разходка по Червения площад. Средностатистическият московчанин, доста циничен по природа, бе очарован от полета на този млад човек. Съветският съд му даде четири години. Като военно аташе Холис доста се обезпокои от последиците на този полет, когато някои от приказливите му колеги от съветските военновъздушни сили и от Министерството на въздушната отбрана бяха уволнени. Но като пилот Холис се възхищаваше от дързостта на младия летец. Щеше му се самият той някой ден да направи нещо също толкова налудничаво.