Чтение онлайн

Премина през Можайск, като се опитваше да изглежда безгрижен зад волана и да избегне любопитния поглед на държавния катаджия, който регулираше движението на единственото главно кръстовище.

Едва след като остави града зад себе си, той забеляза онова, което търсеше — бензиностанция. Това бе единствената бензиностанция в източния край на Можайск, отбелязана с табела с нарисувана на нея бензинова колонка. Той стигна до безупречно белия бетон и спря до жълта колонка. Мъж в чист син гащеризон седеше пред сградата от бели бетонни панели и четеше книга. Той го погледна над книгата. Фишър слезе от колата и тръгна към него.

— Как върви бизнесът? — Фишър му подаде боновете на Интурист за трийсет и пет литра деветдесет и три октанов бензин. — Окей ли е?

Мъжът кимна:

— О, окей.

Фишър се върна при автомобила и започна да го пълни. Мъжът го последва и погледна брояча през рамото му. Фишър не се учудваше вече, че въпреки че бяха на самообслужване, при бензиностанциите винаги имаше служител, който стои и те следи.

Броячът отчете трийсет и пет литра, но резервоарът не бе пълен и той доля още четири литра, преди да закачи обратно маркуча на помпата. Точно тогава дежурният на бензиностанцията надничаше в понтиака и като че ли не го забеляза.

Фишър влезе в колата, запали мотора и натисна педала. Свали автоматичните прозорци и подаде на служителя няколко картички с изгледи от Ню Йорк.

— Там всички са бездомни. Да?

Мъжът прегледа бавно картичките. Фишър постави в касетофона касета на Брус Спрингстийн, натисна съединителя и остави двуметрова черна диря от гумите върху белия бетон. Направи остър обратен завой и набра скорост нагоре по пътя. „Сюрреалистично. Наистина.“ Вдигна прозорците и потъна в музиката.

Натискайки педала на газта, набра скорост, доста по-висока от разрешената. „През последните две хиляди километра не съм видял пукнато ченге. Тук дори не са чували за радар.“

Помисли за хотел „Русия“ в Москва. От Варшава насам това щеше да бъде първото му спане на прилично място. „Имам нужда от пържола и малко уиски.“ Запита се какво ще прави с плодовете и зеленчуците на задната седалка.

„Избягвайте каквито и да е сексуални връзки.“ — спомни си съвета, получил в посолството в Бон, когато отиде там да вземе визата за Съветския съюз. Досега наистина ги бе избягвал, като се изключеше Варшава. Въпреки това му бяха останали петнадесет чифта чорапогащници и около десетина шишенца гланц за устни. „Ще видим какво се предлага в хотел Русия.“

Фишър продължаваше да следи знаците, за да излезе на главната магистрала. Някаква стрелка я сочеше след шосе с едно-единствено платно, покрито с груб асфалт на дупки. Друга стрелка водеше наляво към стръмен път в малко по-добро състояние. Надписът бе на кирилица, но той успя да разчете думата „Бородино“. Погледна часовника на таблото — стрелките показваха 16,38. Инстинктивно натисна педала и зави по пътя за Бородино — на запад, срещу залязващото слънце.

Не знаеше какво очаква да види при Бородино, но нещо му подсказваше, че това е „шанс, който не бива да се изпуска“. Искаше му се да зърне мястото, където са воювали Наполеон и Кутузов и където петдесет години по-късно е стоял Лев Толстой, обмисляйки своя епос „Война и мир“. Фишър смяташе, че дължи на руснаците поне това, преди да влезе в Москва.

Пътят завиваше плавно и се издигаше постепенно. От двете му страни се извисяваха тополи и на Фишър това му харесваше. Мина бавно през отворената желязна врата на каменната ограда. Пътят се изкачваше върху ниско хълмче и пред него се разкри Бородино — местността, където Grande Armee на Наполеон се е срещнала с руската армия, ръководена от маршал Кутузов. Пътят стигаше до малък паркинг, отвъд който се виждаше бяла сграда, облицована с варовик, с червен керемиден покрив и със свод в неокласически стил. От двете страни на свода имаше редици френски прозорци. Отстрани на входа стояха два стари топа, а дулата им стърчаха напред. От пътеводителя на Интурист Фишър знаеше, че това е музеят на Бородино. Той затършува из касетите си и измъкна Увертюра 1812 на Чайковски. Пъхна касетата, усили звука и слезе от колата, оставяйки вратата след себе си отворена. Музиката се разнесе над притихналото някогашно бойно поле и ято диви гъски излетяха във въздуха.

Фишър се изкачи по стълбите на музея, натисна бравата на вратата, но тя бе заключена. „Характерно за тях.“ Обърна се и впери поглед в поляните и хълмчетата, покрити с трева, където в един септемврийски ден на 1812 година са се срещнали в бой четвърт милион френски и руски войници: французите — решени да завземат Москва, а руснаците — да я защитят. Според пътеводителя в продължение на петнайсет часа двете страни стреляли една срещу друга. Вечерта руснаците се оттеглили към Москва, а французите завзели полето при Бородино и малкото селце със същото име. Сто хиляди души били убити и ранени.

В далечината Фишър забеляза монумента в чест на френските войници и офицери, участвали в битката през 1812-а, а малко по-нататък се виждаше по-нов паметник в чест на руските защитници, които се опитали на същото това място да спрат германците през 1941-а. Фишър забеляза, че няма паметник, посветен на германците.

Както бе вперил поглед в някогашните бойни полета — сега затихнали в необичайно спокойствие, което някак си навяваше мисли за смърт в есенния здрач, Грег Фишър неочаквано почти физически усети хода на историята и трагедията на разигралите се тук събития. Студеният източен вятър довя малки брезови листенца върху гранитните стъпала, на които бе застанал, а оръдието в увертюрата на Чайковски гърмеше сред тихата природа. „Русия — каза тихо той на себе си. — Родина — отечество. Кървяща Русия. Но ти си накарала всички тях също да кървят. Дала си им смърт, изразяваща се със седемцифрено число.“

Фишър бавно се върна при колата. Бе застудяло и през тялото му преминаха тръпки. Затвори вратата и намали касетофона, докато караше бавно по алеите край обелиска от черен гранит, издигнат в чест на Кутузов; покрай общата гробница на съветските защитници, паднали в бой през 1941 година; покрай монумента, посветен на Grande Armee през 1812 година, и още десетина по-малки плочи в памет на руските войски както от 1812, така и от 1941 година. Сред падащия сумрак му се стори, че до него долитат приглушените тътнежи на битка и виковете на сражаващи се войници. Несправедлив съм към тях, реши той. Много са изстрадали — Западът неведнъж ги е притискал.

Времето бе минало неусетно и вече се бе стъмнило. Опита се да се върне по същия път, по който бе дошъл, но скоро откри, че се е загубил.

Навлезе в гора от извисени борове. Неохотно продължи по тясното павирано шосе, оглеждайки се да намери достатъчно широко място, за да обърне. Включи фаровете, но не видя нищо друго, освен стени от тъмнозелени борове, издигащи се от двете му страни. „О, Господи!“

Изведнъж лъчите осветиха голяма дървена табела върху едно дърво и Фишър спря колата. Взря се през предното стъкло в буквите на кирилица и успя да разчете познатата му вече дума „СТОП“. Останалите думи му бяха непонятни, с изключение на още едни познати букви — „СССР“. „Държавна собственост. Но кое не е държавна собственост тук? Къде ли ще ме отведе този път?“ — запита се на глас той. Стори му се, че гласът му потрепери, затова си каза по-уверено: „Не ми трябват главоболия.“

Както седеше и се чудеше какво да прави, забеляза сред дърветата малко празно пространство. То се намираше отвъд табелата и на него не му се искаше да я отминава с колата, затова измъкна фенерче изпод седалката си и слезе. Извървя пеш десетина метра до оголеното място. Оказа се, че това е площадка, покрита с чакъл, която имаше форма на квадрат с размери не повече от пет на пет метра и която очевидно се използваше за обръщане на коли — приспособление, което дава възможност на невнимателния шофьор да се подчини на надписа върху табелата. „Руска съобразителност.“ Той ритна натрошения камък и реши да се възползва от нея, за да обърне. Тръгна обратно към колата и замръзна на място.